— По-добре е от смяната на настроения – подсмива се Кейт.
— Да, кажете ми, когато започнат! – обажда се Дрю. – Мога да се справя да плюят по мен, но няма да понеса да ме рендосват с език.
Мили Боже! Усещам как раменете ми започват да се тресат и знам, че Кейт се хили срещу мен, но този път се контролирам. Задържам погледа си сведен и довършвам вечерята си.
— Приемам, че си свършила – казва Джеси, дръпва празната ми чиния и я подава на Пит.
— Ммм! – отпускам се назад в стола си. – Беше божествено.
— Виждаме. – Дрю вдига веждите си нагоре и проследява пътя на чистата чиния до подноса на Пит.
— Сбогувай се! Става късно. – Джеси се навежда през масата и стиска ръцете на момчетата, после се изправя и целува Кейт по бузата.
Заставам до него и се навеждам, за да целуна всеки от приятелите ни.
— Обади ми се! – прошепвам на Кейт, докато се отдръпвам от бузата й.
— Добре – въздъхва тя.
Джеси поглежда към мен с питащи очи, докато излизаме от бара.
— Взе ли се в ръце вече, госпожо Уорд?
Отвръщам му с въпросителен поглед.
— Ти си знаел, нали?
— Какво?
— За Кейт, Сам и Дрю. – Оставям го да ме изведе от фоайето, но продължавам да го гледам.
Не пропускам проблясъка на изненада по лицето му.
— За това ли се смеехте? Тя ти е казала?
— Да – потвърждавам. Искам да добавя, че ми е казала много повече. Много, много повече. – Защо ти не ми каза?
— За да не се тревожиш за глупости – заявява.
— Нямаше – обявявам уверено, докато вървим по чакъла. – Да взема ли своята гигантска снежна топка?
— Не, идваш с мен – насочва ме към пътническата седалка на автомобила си, но аз не казвам и дума. Не искам да карам огромното нещо.
Джеси пали двигателя и се носи внимателно по алеята. Едва когато усещам ръката му върху моята, осъзнавам, че съм я положила върху корема си. Не ми трябва потвърждение, че ме гледа, затова продължавам да наблюдавам дърветата, които бавно преминават покрай прозореца ми. Усещам как сплита пръсти с моите и стиска леко.
Усмихвам се на себе си. Това е толкова правилно.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Отново чувам познатото бръмчене, когато се събуждам. Сядам и моментално усещам гадене. Отпускам се назад на възглавницата със стон и скоро оценявам грешката си, тъй като стомахът ми отново реагира и ми показва, че нямам време да полежа и да реша точно колко зле се чувствам. Ще повърна.
Скачам от леглото, връхлитам в банята и едва успявам да стигна до прекрасната тоалетна, преди да я украся със снощната си вечеря.
— Не! – хленча на себе си, докато дръпвам рулото тоалетна хартия. Вече нищо не изглежда както трябва. Тялото ми напълно отхвърля доволните мисли. Прегръщам тоалетната чиния цяла вечност. Главата ми е опряна върху ръцете ми, докато се боря с потта и стена жално на празното пространство около мен. – Гадост! – оплаквам се. – Защо ми причиняваш това? – Поглеждам към корема си. – Ти ще бъдеш също толкова предизвикателен, колкото и баща ти, нали?
С дълга, провлечена въздишка се изправям и отивам в спалнята, където дръпвам най-близкото нещо, което по случайност е захвърлената риза на Джеси от снощи. Не си правя труда да оправям вида си, защото искам той да види, че страдам. Слизам долу и го срещам пред фитнеса, великолепен в шортите си, с кърпа върху голите рамене и с разбъркани кичури по лъщящата му от пот глава. От това започва да ми се гади още повече.
— О, бебче! – мърмори той съчувствено. – Зле ли си?
— Ужасно. – Опитвам се да се цупя, но изтощеното ми тяло не ми позволява. Просто стоя безжизнено пред Джеси и ръцете ми висят отстрани на тялото. Изпитвам ужасно самосъжаление.
Джеси ме вдига и ме отнася в кухнята.
— Щях да попитам защо не си гола.
— Не си прави труда! – оплаквам се. – Ще повърна върху теб.
Той се смее и ме поставя да седна на плота, после избутва дивата ми грива от бледото ми лице.
— Красива си.
— Не ме лъжи, Уорд! Приличам на лайно.
— Ава! – гълчи ме той нежно. Не се извинявам главно защото едва събирам сили да говоря. – Трябва да ядеш.
Повдига ми се при самата мисъл да вкарам храна в стомаха си и поклащам глава умоляващо. Знам, че ще загубя битката. Няма да ме остави на мира, докато не закуся нещо.
Чувам входната врата да се отваря и затваря, а после и веселите звуци от песента на Кати. Облечена съм единствено с ризата на Джеси, но нямам сила дори да се притеснявам, затова оставам където съм, равнодушна, неразтревожена и се чувствам много зле.
— Добро утро! – изпява тя към нас и поставя огромната си чанта на плота. – О, скъпа! Какво е станало?
Джеси отговаря вместо мен, което е добре, защото аз съм неспособна да говоря.