— Ава не се чувства добре.
Мръщя се на неговото омаловажаване и насочвам чело право към гърдите му. Чувствам се ужасно слаба, направо мъртва.
— О, страшното сутрешно гадене? Ще мине – заявява Кати, сякаш не изглеждам така, все едно ще се катурна. Значи тя също знае.
— Така ли? – мърморя в гърдите на Джеси. – Кога? – Усещам как ръката му гали гърба ми и целува косата ми, но той мълчи. Добър признак е, че той също иска да знае отговора.
— Зависи. Момче, момиче, мама, тате – казва тя и чувам как включва чайника. – Някои жени го имат няколко седмици, но други се мъчат през цялата бременност.
— Боже! – вия. – Не казвай това!
— Шшшт! – Джеси ме утешава и разтрива по-усърдно гърба ми. Държа се по-лошо дори от бебе. Наистина е много зле.
— Джинджифил!
Тази случайна дума ме кара да повдигна лице от потните гърди на Джеси.
— Какво?
— Джинджифил! – повтаря тя и започва да рови в чантата си. Поглеждам към Джеси, но той изглежда също толкова объркан. – Трябва ти джинджифил, скъпа. – Вади пакет джинджифилови бисквити. – Дойдох подготвена. – Избутва Джеси, отваря пакета и ми подава една бисквита. – Яж по една всяка сутрин, щом се събудиш. Вършат чудеса. Яж!
Мъдро решавам, че с Джеси, който се върти отзад, и с Кати, която се държи майчински, няма никакъв смисъл да споря, затова вземам бисквитата и гризвам леко.
— Ще успокои стомаха ти. – Усмихва ми се топло и обгръща бузата ми с дланта си. – Толкова се вълнувам.
Не мога да отговоря на ентусиазма й, не и когато се чувствам така, затова се усмихвам болнаво и оставям Джеси да ме постави нежно на един бар стол.
— Новото момче ми даде тези. – Тя подава на Джеси купчина с поща. – Сладък малък негодник, нали?
Това ме разсмива, особено когато Джеси изсумтява възмутено и грабва пликовете от сбръчканите й пръсти.
— Много е сладък – потвърждавам, внезапно открила сила да оформя цяло изречение. – Но няма ли да ти липсва Клайв, Кати?
— Не, изобщо. – Вади гевреците и ги вдига. Двамата с Джеси кимваме в отговор. – Той ще ме изведе тази вечер.
Смушквам Джеси с лакът, докато гриза ръбовете на бисквитата си, но той не ми обръща внимание и вместо да угоди на любопитството ми, започва да отваря пощата си.
— Ще бъде много хубаво – чуруликам.
— Така е – съгласява се тя, докато зарежда тостера и вади яйцата.
Бъбря щастливо с Кати, ям си закуската, слушам къде ще я води Клайв и я осведомявам за последните си пристъпи на гадене, когато осъзнавам, че Джеси мълчи от цяла вечност. Също така не е помръднал. А геврекът му стои непипнат пред него. Побутвам чинията към него.
— Яж си закуската!
Той не помръдва, нито ми обръща внимание.
— Джеси? – поглежда към мен като в транс. – Джеси, добре ли си?
Той обръща един плик и прокарва поглед по него. Аз също.
Джеси Уорд
Лично и поверително
— Какво е това? – питам.
Той ме поглежда, и то предпазливо. Това не ми харесва.
— Върви горе!
Мръщя се.
— Защо?
— Не ме карай да моля два пъти, Ава!
Отдръпвам се и се опитвам да го преценя, но единственото, което мога да определя, е, че не е доволен от мен. Освен това знам, че трябва да си отнеса задника горе, преди да ме е помолил отново. Това е един от онези пъти, когато знам, че не трябва да споря. Той започва да нервничи и въпреки че нямам представа защо, съм сигурна, че не е за ушите на Кати. Спускам се от стола, извинявам се, след което напускам кухнята и се качвам тихо до основната спалня, като през цялото време се чудя какво му става. Не се чудя дълго. Той влиза в стаята, като все още държи документа и плика.
Кипи от гняв. Виждам го в лекото треперене на ръцете му и в проблясъка на черно в очите му. Приковава ме с вбесен поглед.
— Какво е това, мамка му?
Очите ми се спускат към документа, който държи, но нямам представа какво е.
— Какво? – питам нервно.
Той хвърля документите в празното пространство между нас
— Щеше ли да убиеш нашето бебе? – изрича го напълно спокойно.
Земята се срива под мен и имам чувството, че пропадам в черна дупка. Не мога да го погледна. Очите ми парят от напиращите сълзи, докато проследявам всеки квадратен сантиметър от пода в краката му. Не мога да мисля, но дори да ми беше дал някакъв добър повод, за да изрека подходящите думи, щях да лъжа и Джеси го знае.
— Отговори ми! – изревава и аз подскачам, но не мога да се насиля да го погледна. Напълно съм засрамена от себе си. Сега, след като съм прекарала последните няколко дни с Джеси и съм видяла колко щастлив е той, колко е грижовен и внимателен, вината направо ме задушава. Мислех да прекъсна тази бременност. Мислех да отърва тялото си от това бебе. От неговото бебе. Нашето бебе. Няма извинение за мен. – Ава, за Бога! – Преди дори да се опитам да изрека нещо, той ме хваща за раменете и навежда лицето си към моето. Но аз все още отбягвам зелените му очи, защото съм неспособна да видя това, което знам, че ще видя там. Презрение… отвращение… неверие. – По дяволите, погледни ме!