Онзи документ. Писмото.
— Ава, той очевидно е шокиран. Дай му време да го осъзнае! Ти все още си бременна и само това има значение. Той ще прогледне скоро.
Усмихвам се, но думите на Кати не ме карат да се чувствам по-добре. Тя не знае какво се случи последния път, когато той ме изостави.
— Благодаря за чая, Кати – казвам и се смъквам от стола. – По-добре да се приготвям за работа.
Набръчканите й вежди се сключват и тя поглежда чашата ми.
— Но ти едва си го докоснала!
— О! – Бързо го грабвам и отпивам няколко горещи глътки, като вероятно си изгарям небцето, но в главната спалня на пода лежи парче хартия, което ме мами да го прочета. Целувам Кати бързо по бузата и тя разтрива ръката ми с привързаност, после изчезвам от кухнята.
Тичам нагоре бързо и грабвам писмото. Пред мен се озовават купчина брошури, закачени за някакъв лист. Оказва се, че това е съобщение с час за ултразвук. Брошурите предоставят информация за аборт. Бързо осъзнавам какво държа в ръцете си и когато вдигам поглед към горната част на писмото, забелязвам моето име и адрес. Не, не моят адрес. Това е адресът на Мат.
Ахвам и смачквам хартията, после я хвърлям към стената с ядосан вик. Толкова съм тъпа! Не съм сменила адреса си в болницата. Не съм сменила адреса си никъде. Цялата ми поща е отивала при Мат и явно шибаното копеле я е отваряло. Сигурно е бил в стихията си да открие това. Какво му има, по дяволите? Гаден, шибан боклук! Не мога да определя емоциите си. Аз съм тъжна, наранена и съм бясна.
Не искам да рискувам да си го изкарам на вратата или на стената, или на нещо друго, което мога да докопам, затова се хвърлям под душа.
* * *
Все още треперя от яд, когато излизам във фоайето пред апартамента половин час по-късно. Вече съм закъсняла, но работата, за първи път в живота ми, е последният ми приоритет. И много добре, защото стоя и се взирам празно в клавиатурата без никаква представа кои цифри да натисна. Поглеждам обратно към вратата и обмислям дали да не се върна обратно и да питам Кати, но решавам да не го правя. Вместо това набирам яростно кода на противопожарния изход и излизам. Трябва да изразходвам част от тази ярост, преди да се озова в близост до хора. Може да откъсна главата на някого, а искам да си спестя гнева, причинен ми от Мат.
— Добро утро, госпожо Уорд! – Дружелюбният глас на Кейси е първото, което чувам, щом излизам от стълбището задъхана от изтощение вместо от яд.
— Кейси! – изпухтявам и надявам отново токчетата си.
Той ме оглежда от горе до долу. Бог знае как изглеждам. Не си бях направила труда да използвам огледало, вместо това бях издухала косата си и бях набола фиби там, където сметнах, че трябва да са.
— Добре ли сте? – пита той.
— Да.
— Честито! – казва. Поглеждам го разтревожено. Джеси не би споделил добрата ни новина с новия портиер. Не го харесва. – За сватбата – добавя Кейси. – Не знаех.
Мръщя се. Дали Джеси му е казал? Вероятно. Вероятно просто е трябвало да маркира собствеността си.
— Благодаря! – Минавам покрай него и слагам очилата си, преди да изляза на слънчева светлина, като се надявам, че огромните стъкла ще скрият по-голямата част от изтормозеното ми лице. Джон е тук. Свива рамене, а аз поклащам глава.
— Няма да дойда с теб, Джон. – Натискам копчето на моето „Мини” и тръгвам през паркинга.
— Хайде, момиче! Да не насилваме нещата! – Гласът му е нисък тътен, въпреки че ме моли.
— Джон, съжалявам, но днес аз ще карам сама – настоявам с най-твърдия тон, който мога да импровизирам. Искам отново да се разплача. Той ми е бесен, но все пак е изпратил Джон да ме откара на работа. Както обикновено, не може да се удържи. Спирам и се обръщам с лице към големия дружелюбен гигант. Той стои до капака на своя „Рейндж Ровър” и протяга към мен ръце умолително. – Той добре ли е? – питам.
— Не. Той е откачил, момиче. Какво става?
— Нищо – казвам тихо. Благодарна съм, че Джон няма представа защо Джеси е откачил. Вероятно е прекалено възмутен от мен, за да го сподели с някого, и има право.
— Нищо ли? – смее се, но изведнъж страшното му лице става адски сериозно. – И няма нищо общо с онова датско копеле?
— Не – поклащам глава. Мисля, че Микаел може да е нещо друго, заради което Джеси да загуби контрол.
— Добре ли си? – Очилата му са все още плътно на лицето, но знам, че гледа към корема ми. Мисли, че нещо е станало с бебето.
Кимвам. Ръката ми сама се плъзга по синята ми разкроена рокличка и към пъпа.
— Добре съм, Джон.
— Ава, момиче, нека те откарам до работата, за да мога поне да се върна в имението и да му кажа, че си стигнала безопасно! – Махва с ръка към купчината от блестящ черен метал.