Трудно ми е да откажа на Джон. Той мисли за Джеси и знам, че е загрижен за мен. При друго обстоятелство щях да го оставя да ме закара, но сега имам бивш, с когото да се разправям, и нямам търпение да го разкъсам на парчета.
— Съжалявам, Джон! – Скачам в колата си и набирам Кейси, за да ми отвори. Не знам кода, нямам и устройство за портите. Всеки би си помислил, че Джеси се опитва да ме държи като затворничка. Оставям явно вбесения Джон на паркинга на „Луссо” и тръгвам за работа.
* * *
Погледът, който хвърлям към колегите си в мига, в който влизам в офиса, кара всички предпазливо да наведат глави към бюрата си. Глупавите приказки и престореното щастие са неща, с които не мога да се занимавам днес. Трябва да се съсредоточа да изкарам деня възможно най-бързо и тихо. Общуването с някого е риск, който не мога да поема. Може да избухна, а тогава целият ми гняв ще бъде разпилян напразно.
Оставят ме да работя на спокойствие. Единственото ми разсейване е моето препускащо въображение, което се мята от това какво би правил Джеси сега до това, което ще направя с Мат. Оцелявам добре до мига, в който Патрик кацва на ръба на новото ми бюро. Виждам го, преди да го чуя, което не се е случвало абсолютно никога. Скърцането, което обикновено ме предупреждава, липсва и това ме обърква леко. Бях се привързала към познатия звук, въпреки че той ме караше за задържам дъх и да се моля бюрото ми е да е здраво укрепено.
— Цвете, кажи ми как върви работата! Не сме говорили от няколко дни. Вината е моя, знам.
Нямам нужда от това. В главата ми препускат всякакви мисли, само не и за работа, а се боя и от въпрос за Микаел. В момента изчаквам да мине работното време, но няма как да му го обясня сега.
— Няма много за разказване. – Продължавам да пиша имейла, по който работя през последния един час. Написала съм само два реда, а това е елементарно – искане на мостри от един производител.
— Тогава всичко е наред, така ли?
— Да, всичко. – Тонът ми е малко рязък и отсечен, въпреки че се опитвам с всички сили да не е.
— Добре ли си, цвете? – Тревогата на шефа ми е явна, а би трябвало да ми каже да се стегна и да му отговоря както трябва.
Спирам да пиша и се обръщам с лице към работодателя си.
— Съжалявам. Да, добре съм, но имам купчина задачи, които искам да свърша до края на деня. – Умствено се аплодирам, задето съм успяла да изрека тази малка реч. Наистина изглеждам добре и сякаш нямам търпение да продължа работата си – нещо, на което Патрик никога не би се противопоставил.
— Чудесно! – Той се смее. – Тогава ще те оставя. Ще бъда в кабинета си. – Става от бюрото ми и за първи път от четири години то не изскърцва, но аз все пак трепвам.
— Ава, извинявай, че те притеснявам. – Загриженият глас на Сал почти ме кара да се чувствам виновна.
— Какво има, Сал? – Поглеждам към нашето обикновено момиче, превърнало се в сирена, и се насилвам да се усмихна, докато не виждам карирана пола. Черна е, а аз бях толкова заета да хвърлям предупредителни погледи към всички, когато пристигнах сутринта, че не съм забелязала. Също така не съм забелязала липсата на лакирани нокти и на широко деколте. Или лицето, което изглежда така, сякаш току-що е получило най-ужасната новина. Сал е била зарязана.
— Патрик ме помоли да проверя всички фактури, които трябва да се платят. Това е списъкът. – Подава ми разпечатка на клиенти. – Всички подчертани секции подлежат на плащане до седмица и Патрик иска внимателно да напомним на клиентите си, така че да получим плащанията навреме.
Мръщя се и хвърлям поглед по листа.
— Дори не им е дошъл срокът за плащане. Не мога да им напомням, щом дори не са забравили. – Достатъчно срамно е да преследваме просрочените фактури.
Сал свива рамене.
— Аз съм просто приносителят на съобщението.
— Никога не е искал от нас да правим това.
— Аз съм просто приносителят! – сопва се тя и аз се свивам в стола си. После се разплаква. Би трябвало да скоча и да я утеша, но просто седя на мястото си и гледам как ридае на бюрото ми. Тя пухти и сумти, което привлича вниманието на всички, включително на Патрик, който се подава от кабинета си, за да види за какво е врявата, но се връща бързо, щом забелязва разплаканата Сал. Том и Виктория тупат с моливите си и никой от двамата не идва да ми помогне в бедата. А аз съм в беда. Не знам какво да правя със Сал, но след като никой не изявява желание, от мен зависи да я стегна. Оставям листа на бюрото си и ставам. Хващам Сал за лакътя и я повеждам към тоалетните, където натъпквам хартия в ръцете й и чакам тихо да се оправи.