След около пет минути тя най-после проговаря.
— Мразя мъжете! – е всичко, което казва.
Това ме кара да се усмихна. Мисля, че всяка жена на планетата е казвала това изречение в някакъв етап от живота си.
— Нещата не вървят много добре между теб и…
— Не казвай името му! – изтърсва тя. – Повече не искам да го чувам.
Много добре, защото не мога да си го спомня.
— Искаш ли да поговорим за това?
— Не – изсъсква тя, докато разтрива бузите си. По хартията не остава грим. Тя изцяло се е върнала към скучната Сал. – Никога! – добавя с мръсен поглед.
Облекчена съм. Мозъкът ми не би поел информацията, дори да ми беше казала. Щях да слушам, но не и да участвам.
— Добре. – Разтривам ръката й. Жестът трябва да подскаже, че разбирам, но всъщност съм по-скоро облекчена.
— Тук е, после го няма. Обажда се, после изчезва. Какво значи това? – Поглежда ме очакващо, сякаш може да знам отговора.
— Имаш предвид, че те мотае? – включвам се.
— На повикване съм, когато той поиска, така че, да. Седя и чакам да ми се обади, а когато наистина иска да ме види, е прекрасно, но тогава той иска да говорим само за мен. За приятелите ми, за работата ми – подсмърча отново. – Кога ще поиска да правим секс?
Започвам да кашлям от смях.
— Тревожиш се, защото още не се е опитал да те вкара в леглото ли? – Това е рядкост. Трябва да е доволна.
— Да! – Срива се на стената. – Не знам още колко можем да говорим.
— Хубаво е, че иска да те опознае, Сал. Прекалено много мъже преследват само това. – Тя да не е сексуално объркана? Или няма никаква представа от секса? Изобщо правила ли е секс? Не мога да си го представя и ако съдя по увеличаващата се червенина по бузите й, може би имам отговор. Сал е девствена. По дяволите! На колко години е все пак?
Внезапно съм повече от готова да се включа в разговора, но главата на Виктория се подава през вратата и осуетява добре замислената ми тактика за разпит.
— Ава, телефонът ти звъни на пожар. – Не може да устои да не се огледа бързо в огледалото, преди да излезе.
— Сал, по-добре да отговоря. – Може да е Джеси, а той ще е извън себе си. – Ще се оправиш ли?
Тя кимва, подсмърча и духа носа си, после обръща насълзените си очи към мен.
— Ти по-добре ли се чувстваш? – пита.
— Да. – Мръщя се. Забравила съм скорошното си отсъствие от работа. Още не съм готова да споделя новината.
— Не изглеждаш добре. Какво има все пак?
Мисля трескаво да измъкна приемлива причина за постоянното ми тичане до тоалетната и за настроенията.
— Летен вирус. – Това е най-доброто, което ми хрумва.
— А брачният живот? Добре ли е? Меден месец?
Стоя безмълвно няколко мига и се чудя как стана така, че разговорът се обърна към мен.
— Всичко е страхотно – лъжа. – Може би ще отидем на почивка скоро. Джеси е зает – отново лъжа, но Сал е един от малкото хора в живота ми, които не са разкрили лошия ми навик, затова съм уверена, че не е разбрала. Оставям я, преди да прояви още любопитство, и бързам към бюрото си, като се надявам да открия куп пропуснати обаждания от Джеси. Горчиво съм разочарована. Рут Куин е. Не съм говорила с нея, откакто си тръгнах от дома й, и не съм сигурна, че искам, но телефонът отново започва да вие в ръката ми. Няма нужда да й се обаждам. Тя ще ми звъни, докато не отговоря, а не мога да я избягвам вечно.
— Здравей, Рут! – звуча достатъчно нормално.
— Ава, как си? – Тя също звучи нормално.
— Добре, благодаря.
— Очаквах да се обадиш. Забрави ли за мен? – смее се.
Всъщност забравих. Лесбийското й увлечение отстъпи на други, по-важни неща.
— Не, Рут. Щях да ти се обадя по-късно – не спирам да лъжа.
— Е, тогава съм те изпреварила. Може ли да се срещнем утре?
Потъвам в стола си. Умът ми свисти през милиони извинения, но знам, че трябва да се изправя срещу това. Мога да бъда професионалист.
— Разбира се. Около един?
— Идеално. Чакам с нетърпение. Дочуване! – Тя затваря, а аз отпускам глава. Обзалагам се, че чака с нетърпение. Утре ще нося панталони и изобщо няма да влагам старание.
Том смъква модерните си очила до края на носа си.
— Зарязана? – пита. Няма нужда да искам обяснение за тази една дума.
— Сложно е – отрязвам го и започвам да отбелязвам някакви скици, но нещо привлича вниманието ми извън офиса.
Брат ми. Стои на тротоара и гледа през стъклото. Едва след като сме се взирали един в друг сякаш цяла вечност, той бута вратата и влиза.
— Здравей! – усмихва се.
Вдигам ръка и помахвам.
— Здравей! – прошепвам. Отново сме в това неловко положение.
— Обяд? – пита той с надежда.
Усмихвам се и събирам чантата си. Настигам го при вратата на офиса. Къкрещият ми гняв се е охладил, но ще го подклаждам по-късно. Точно сега искам да оправя отношенията си с Дан, да ги върна в състоянието, в което бяха, преди да се е върнал в Австралия. Той беше истински задник, но не мога да му се сърдя, не и на брат ми.