— Том, ще се върна след час.
— Ммм – отговаря той. Поглеждам към него и виждам, че зяпа замечтано Дан. – Довиждане, брат на Ава! – припява той, махва с мека китка и трепка с мигли. Свивам устни и поклащам глава, особено когато очите на Дан се разширяват тревожно и той тръгва назад.
— Ъ, да – кашля и изправя рамене в очевиден опит да изглежда по-мъжествен. – Доскоро! – гласът му също е станал по-дълбок.
Смея се.
— Хайде! – Бутам Дан през вратата. – Имаш обожател.
— Супер! – отговаря саркастично. – Не че съм хомофоб или нещо такова. Каквото гъделичка вкуса ти.
— Мисля, че Том иска да гъделичка твоя вкус.
— Ава! – поглежда ме с ужас, но после се ухилва. – Очевидно има добър вкус.
— Не искам да смачквам самочувствието ти, но той се държи така с повечето мъже. Ти не си нищо специално.
Тръгваме рамо до рамо по Бъртън Стрийт към „Старбъкс”.
— Благодаря – смее се Дан и смушква рамото ми.
Аз също го смушквам и му се усмихвам. Всичко ще се оправи.
* * *
Дан поставя кафетата и своя сандвич и аз веднага изсипвам три пакетчета захар в моята чаша. Абсолютно не осъзнавам, че това, което правя, е напълно необичайно, докато не вдигам поглед. Веждите на Дан са събрани, докато ме гледа как го разбърквам.
— Откога слагаш захар в кафето?
Замръзвам насред разбъркването. Отчаяно търся приемливо извинение. Все още не сме говорили, но се чувстваме удобно. Ако сега му кажа, че съм бременна, помежду ни отново ще се настани неудобното мълчание, затова ще се държа като достойна за презрение кучка и ще го изчакам да се върне в Австралия. Тогава ще накарам мама да му каже.
— Преуморена съм. Нуждая се от захар. – Това е най-доброто, което успявам да измисля.
— Изглеждаш уморена. – Сяда и ме оглежда подозрително.
— Наистина съм уморена – признавам. Няма нужда да си усуквам косата.
— Защо?
— Стрес от работата. – Това е полуистина, но вече потискам желанието си да усуквам кичур около пръста си. – Е, ти добре ли си?
— Кейт ми каза да се махам, но съм сигурен, че вече знаеш. – Развива сандвича си и отхапва.
Да, знам, но няма смисъл да потвърждавам.
— Не трябваше да стигаш дотам и наистина не трябваше да стигаш дотам на сватбата ми.
— Да, не бях прав. Съжалявам. – Протяга ръка и я слага върху моята. – Никога не сме си разменяли лоши думи.
— Знам. Беше ужасно.
— Вината беше моя.
— Беше. – Усмихвам се. Дан топва пръст в пяната на кафето ми и я плясва на носа ми.
— Хей!
— Честито все пак! – усмихва се.
— За какво? – изтърсвам.
— Така и не те поздравих в деня на сватбата. Бях прекалено зает да съм задник.
— Благодаря! – Облекчението, което ме обхваща, ме кара да се отпусна на стола, но също толкова бързо се сковавам като дъска. Мат знае, а дотук винаги е успявал да държи родителите ми добре осведомени за моя любовен живот. Това за него ще е като тиня за прасе. Хладната ярост току-що е изкипяла в света на паниката. Бързо отхвърлям възможността да се е обадил на мама и татко, защото, ако беше така, Дан щеше да знае и сега нямаше да седи срещу мен, щастливо дъвчейки рибата тон. Това е лошо. Трябва да стигна до Мат, преди той да информира родителите ми. Или мога да звънна на родителите си и сама да им кажа. Това би било разумно, но искам да бъда заедно с Джеси. Искам да направя това както трябва, което е абсурдно, но след начина, по който разбраха за Джеси и след шока от прибързаната сватба, искам да направя тази част специална.
— Добре ли си? – разтревоженият глас на Дан ме връща към настоящето от още един умствен срив.
— Да. Е, кога заминаваш?
— Ще се върна у Харви и ще проверя какви полети има. – Попива устни със салфетката и се подготвя за истинска извинителна реч.
Прекарвам следващия половин час в слушане, кимане и казване на „да” и „не”, но съм на светлинни години от разговора. Мисля си какво е най-добре да направя. Защо Мат още не им се е обадил?
— Ще те уволнят.
— А? – Поглеждам към ролекса си и виждам, че е два и петнайсет. Вече съм закъсняла, но не изпитвам неотложна нужда да бързам към офиса. Единствената
неотложна нужда, която имам, е да разреша моя малък проблем с Мат веднъж завинаги.
— Да, по-добре да се изстрелвам.
— Хубав часовник – кимва към китката ми.
— Сватбен подарък. – Ставам и оправям роклята си. – Накъде се отправяш сега?