Знам, че е той, но това не ме спира да завия вдясно, после пак вдясно и после пак вдясно, което ме връща там, където започнах. И, естествено, DBS-ът все още ме следва няколко коли по-назад. Ще го повъртя малко. Опипвам седалката за телефона и натискам копчетата.
— Да? – изстрелва късо, рязко и сбито. Не е обичайният му изпълнен с удоволствие тон. Слисана съм.
— Приятна разходка? – питам.
— Какво?
— Приятна ли е разходката ти с колата? – повтарям, този път думите са казани през стиснати зъби.
— Ава, за какво говориш, мамка му? И когато пращам Джон да те доведе, се качвай в шибаната кола!
Пренебрегвам последната част и поглеждам в огледалото само за да проверя дали не ми се привижда. Но не.
— Говоря за това, че ме следиш.
— Какво? – крещи той нетърпеливо. – Ава, нямам време за шибани гатанки.
— Не говоря с гатанки, Джеси. Защо, по дяволите, ме следиш?
— Не те следя, Ава.
Поглеждам отново.
— Тогава предполагам, че има стотици „Астън Мартин”, които се движат из Лондон, и един просто случайно ме преследва.
По линията настава мълчание, после чувам тежкото му дишане.
— Караш ли?
— Да! – изпищявам. – Карам наоколо в скапани кръгове, а ти ме следиш. Изобщо не ставаш за детектив.
— Колата ми те следи?
— Да! – Направо удрям волана от яд. Джеси да не мисли, че съм тъпа?
— Ава, бебче, не карам колата си. Аз съм в „Луссо” – вече не звучи нетърпеливо. Звучи разтревожено, което само започва да тревожи мен.
Поглеждам отново в огледалото и откривам, че DBS-ът сега е само една кола зад мен, като се появява и изчезва от зрението ми.
— Но това е твоята кола – казвам тихо.
— Мамка му! – изревава той. Инстинктивно дърпам телефона от ухото си. – Джон!
— Джеси? Какво става? – стомахът ми внезапно се стяга на възел от паника при реакцията му.
— Колата ми беше открадната.
— Открадната? Как може да се открадне „Астън Мартин”? – Със сигурност би било невъзможно.
— Къде си? – пита.
Оглеждам се наоколо като обезумяла и търся нещо познато.
— На крайбрежната улица съм, движа се към града.
— Джон! Крайбрежната към града. Обади й се след две минути! – чувам затварянето на врата на кола. – Бебче, чуй ме! Просто продължавай да караш!
— Добре – съгласявам се. Предишният ми гняв отстъпва на инстинктивен първичен страх.
— Сега трябва да оставя телефона.
— Не искам – мърморя. – Остани на телефона, моля те!
— Ава, трябва да оставя телефона. Джон ще ти се обади, щом затворя. Включи на говорител и остави телефона в скута си, за да можеш да се съсредоточиш! Разбра ли?
Опитва се да остане спокоен, но не успява да скрие тревогата си. Усеща се в дрезгавия му глас и това ме плаши.
— Ава, бебче, кажи ми, че разбираш!
— Разбирам – прошепвам и после чувам отчетливия рев на мотоциклет да гърми по линията. Един от моторите на Джеси. Връзката се разпада.
Сърцето ми подскача диво и се опитва да пробие гърдите ми. Ръката ми видимо трепери на волана, а очите ми се изцъклят от сълзите, причинени от паника. Когато телефонът ми започва да звъни, опипвам непохватно клавиатурата, докато успявам да отговоря.
— Джон?
— Хей, момиче! Ръцете ти свободни ли са?
— Не, чакай! – Бързо прехвърлям на говорител, после пускам телефона в скута си и хващам волана. Стискам го здраво в опит да спра треперенето. – Готово. Направих го.
— Всичко е наред, момиче. – Той е толкова спокоен. – Хвърли бърз поглед и ми кажи колко назад е колата на Джеси!
Правя каквото ми е казано.
— Само една кола зад мен.
Той тананика малко.
— Искам да караш възможно най-бавно, без да изглежда подозрително. Малко под ограничението, разбра ли?
Веднага отпускам педала на газта малко.
— Добре.
— Добро момиче. Сега ми кажи точно къде си!
Поглеждам наляво.