— Ава? Боже, бебче! – Дръпва ме към гърдите си. С едната си ръка обгръща тила ми, а с другата обхваща кръста ми, за да ме държи плътно. Искам и аз да го притисна, трябва да го притисна към себе си, но нищо не се случва, стоя като истукана. Чувам телефонът на Джеси да звъни. Джеси отпуска главата ми и бърка в джоба си, за да го извади.
— Джон?
Заровена под брадичката на Джеси, чувам ниското буботене на ядосания глас на Джон и отчетливо чувам как го пита защо, по дяволите, трябва да има толкова бърза кола.
— Къде си? – пита Джеси и ме целува по главата, докато говори.
Този път не чувам отговора. Чувам единствено сирени, които идват от всички посоки. Дръпвам се от гърдите на Джеси и откривам куп полицейски коли и две линейки. Само за мен ли? Но тогава забелязвам смачканата купчина от една кола, която не е моята. Както и друга, усукана около близкия стълб. Оглеждам хаоса от хора и изоставени коли и забелязвам моето „Мини”, смачкано в мантинелите, които отделят пътя от тротоара. Потрепервам.
— Джон, не спирай, докато не откриеш кой е в шибаната ми кола! – Джеси затваря и натъпква телефона си обратно в джоба. Дръпва брадичката ми. – Погледни ме, бебче!
Зяпам го. Не съм сигурна какво да кажа.
— Къде ти е каската?
Джеси поема дълбоко въздух и обгръща бузите ми с длани.
— По дяволите! – Започва да ме целува силно. – Защо не се вслушваш в молбите ми? – Целува носа ми, устните, очите, бузите. – Пратих Джон да те вземе, Ава. Защо не му позволи да те откара до работата?
— Защото исках да разкъсам Мат – признавам. – Но ти ме беше изпреварил.
— Бях толкова ядосан, Ава.
— Никога нямаше да го направя. Нямаше да убия нашето бебе. – Знам, че трябва да кажа поне това.
— Шшшт! – Прокарва устните си по цялото ми лице и ръцете ми най-после се вдигат, за да го прегърнат. Не искам да го пускам никога.
— Извинете, сър! – Непознатият глас привлича вниманието ни настрани, където стои един полицай. – Младата дама добре ли е?
Джеси поглежда към мен и отново започва зрителната оценка.
— Не знам. Добре ли си?
— Добре съм – усмихвам се неловко. – Ами другите шофьори? – поглеждам към двете смазани коли.
— Само няколко порязвания и натъртвания – казва ченгето. – Всички сте имали голям късмет. Да отидем ли да ви прегледат, преди да ви задам няколко въпроса? – Усмихва се любезно и сочи към линейката.
Чувствам се като участник в драма.
— Добре съм, честно.
Джеси изръмжава и ме поглежда свирепо.
— Иде ми да ти нашаря задника с твоето добре.
— Добре съм! – Но колата ми не е. Изглежда ужасно. Настояването на мама да не се разделяме, след като сме разменили лоши думи, никога не ме е впечатлявало толкова. Оценявам го напълно и се заричам никога повече да не се разделяме с Джеси след караница. Никога.
Джеси въздиша тежко и отмята глава назад.
— Ава, не ми противоречи за това, моля те! Няма да има проблем да те натикам в линейката, за да могат да потвърдят, че си добре. Сама ли ще отидеш, или насила да те закарам дотам?
— Ще отида – съгласявам се тихо. Ще направя всичко, което каже. Освобождавам се от гърдите му. – Чантата ми.
— Ще я взема. – Изтичва напред.
— Телефонът ми е на пода – извиквам след него, но той само махва с ръка над главата си, че ме е чул. Връща се след секунди и полицаят ни отвежда до линейката, разбутвайки растящата тълпа от пешеходци.
Един парамедик в задната част протяга ръка към мен, но нямам възможност да я хвана. Вдигната съм и съм поставена в белия ван.
— Благодаря! – Усмихвам се на Джеси и гледам как ченгето вади тефтер и химикалка от джоба си.
— Сър, докато се грижат за нея, имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса?
— Да, имам. Ще трябва да почакате.
— Сър, искам да ви задам няколко въпроса – полицаят вече не пита учтиво.
Джеси се обръща изцяло към него. В позата му ясно личи заплаха. Ще прегази ченгето.
— Жена ми и детето ми са в задната част на тази линейка и единственият начин да ме спрете да се погрижа за тях е, ако съм мъртъв. – Отстъпва назад и вдига ръце настрани. – Така че, застреляй ме, мамка му!
Полицаят ме поглежда и аз се усмихвам извинително. Последното, от което имам нужда, е да арестуват Джеси. Не знам дали е заради силните емоции, но ченгето кимва и прави жест на Джеси да дойде при мен. Заплашителното изражение на моя господар все още е на лицето му, щом се обръща към мен, но скоро изчезва. Главата му е на нивото на корема ми, но очите му са насочени към голите ми крака.