Протяга ръка и докосва с пръст вътрешната страна на прасеца ми.
— Бебче, порязана си.
Поглеждам надолу.
— Къде? – Не усещам нищо. Дръпвам роклята си нагоре, но не виждам никакъв признак за порязване. Дръпвам още нагоре, но няма порязано, само още кръв. Поглеждам към Джеси объркано, но той е замръзнал и гледа как търся източника на кръвта. Очите му се вдигат към моите. Широко отворени и неспокойни. Това не е добре. Започвам да клатя глава, докато той пристъпва напред и вдига роклята ми колкото може по-нагоре.
Няма порязано.
Кръвта идва от бикините ми.
— Не! – изкрещявам. Това, което осъзнавам, ме връхлита като торнадо.
— Господи! – Джеси дръпва ръба на роклята ми обратно, скача в линейката и ме обгръща с ръцете си. – Мамка му, не!
— Сър?
— В болницата! ВЕДНАГА!
Поставя ме на носилката и чувам затръшването на метална врата, което ме кара да подскоча. Обръщам се към гърдите му, стискам тениската му и крия лицето си от него.
— Съжалявам.
— Млъкни, Ава! – Хваща косата ми на тила и ме дръпва. Очите му са зелени облаци. – Моля те, просто млъкни! – Прокарва палец под окото ми и обърсва сълзите ми. – Обичам те.
Това е моето наказание. Това е наказанието ми за моите отровни мисли. Аз го заслужавам, но Джеси не. Той заслужава щастието, което знам, че това бебе щеше да му даде. То е продължение на мен, а аз знам, че той не може да ми се насити. Унищожих неговата мечта. Трябваше по-рано да се осъзная. Трябваше да сменя адреса си в болницата. Трябваше да оставя Джон да ме откара на работа. Не трябваше да ходя до офиса на Мат. Има толкова много неща, които е трябвало да направя или да не правя, които можеха да променят изхода на нещата.
Срамът ме разяжда и ще продължи да ме унищожава до края на живота ми. Не се случи така, както глупаво мислех в началото, но резултатът е същият. Аз убих бебето ни.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тишината, която ни обкръжава, е болезнена. През целия път в линейката хлипах, а Джеси постоянно ми казваше колко много ме обича. Не мога да не помисля, че просто не знае какво друго да каже. От тези три думи не идва нито утеха, нито уверение. Не е казал, че няма значение, защото знам, че има. Не е казал, че вината не е моя, защото знам, че е. Не е казал и че всичко ще бъде наред между нас и аз не знам дали ще бъде. Точно когато започвах да виждам светлина в края на несвършващия тунел от проблеми, се сблъскахме с най-лошото поражение – вреда, която не може да бъде поправена. Не мисля, че нещо ще поправи това. Нашата любов един към друг ще бъде подложена на изпитание до абсолютните си граници, но болката дълбоко в мен не ме изпълва с надежда. Не съм сигурна, че мога да преживея това. Джеси винаги ще се чувства обиден.
Изнася ме от линейката и отказва инвалидния стол, докаран от една сестра. Мълчаливо следва лекаря по препълнения коридор. През цялото време гледа право напред и отговаря на всеки, който му зададе въпрос. Не чувствам нищо освен препускащия пулс на Джеси под ръката ми, която е върху гърдите му. Всичките ми нервни окончания сякаш са мъртви. Не виждам нищо.
След цяла вечност от нежно подскачане нагоре-надолу в ръцете на Джеси съм положена на огромно болнично легло в частна стая. Джеси е внимателен и всички негови действия са нежни и любящи. Той гали косата ми, подпира главата ми и завива краката ми с тънкия чаршаф, който лежи в края на леглото. Но все още няма думи за утеха или успокоение.
Отвсякъде сме обградени от машини и медицинска техника. Една сестра остава в стаята, но мъжете от линейката напускат, след като набързо дават отчет какво се е случило и какви наблюдения са направили по път за болницата. Сестрата записва, пъха нещо в ухото ми и държи друго на гърдите ми. Задава ми въпроси и аз отговарям тихо, но през цялото време очите ми са върху Джеси, който седи в стол с лице в дланите си.
Сестрата откъсва погледа ми от скърбящия ми съпруг, като ми подава нощница. Усмихва се съчувствено. После напуска стаята. Аз просто държа нощницата, докато минава толкова време, че ми се струва, че вече е следващата седмица или дори следващата година. Искам да е следващата година. Дали до следващата година ще изчезнат парализиращата болка и вината?
Най-накрая се плъзгам до края на леглото с гръб към Джеси и се пресягам да разкопчея роклята. В тишината чувам как той става, сякаш движенията ми внезапно са го изтръгнали от кошмара му и си е спомнил за задълженията си.
Застава пред мен, но парещите ми очи остават приковани към пода.
— Дай на мен! – казва тихо и се заема със свалянето на роклята ми.
— Няма нищо. Мога да се справя – възразявам тихо. Не искам да прави нещо, което не желае.