— Вероятно можеш – дръпва роклята през главата ми, – но това е моя работа и аз искам да ти помагам.
Брадичката ми започва да трепери, докато се боря с упоритите сълзи. Не искам да разпаля някаква вина, която той може би чувства.
— Благодаря – прошепвам. Все още не го поглеждам с пълните си със сълзи очи.
Това е невъзможна задача, особено когато се навежда и притиска лице във врата
ми, принуждавайки ме да вдигна моето към него.
— Не ми благодари, че се грижа за теб, Ава! За това съм пратен на тази Земя. Това ме задържа тук. Никога не ми благодари за това!
— Аз провалих всичко. Изгубих мечтата ти.
Бутва ме на леглото и коленичи пред мен.
— Моята мечта си ти, Ава. Ден и нощ, само ти. – Зрението ми е замъглено и размазано, но ясно виждам сълзите, които се стичат от зелените му очи. – Мога да се справя без всичко, но не и без теб. Никога. Не гледай така, моля те! Не гледай така, сякаш мислиш, че това е краят! Това не е краят за нас. Нищо няма да ни раздели, Ава. Разбираш ли ме?
Кимвам през тихия си плач, неспособна да измисля или да изрека нещо.
Забърсва грубо бузи с опакото на ръката си.
— Оставяме тези хора да кажат, че ще се оправиш, и после си отиваме у дома, за да бъдем заедно.
Кимвам отново.
— Кажи ми, че ме обичаш!
Силно ридание се откъсва от устните ми. Прегръщам го през раменете и го придърпвам към себе си.
— Нуждая се от теб.
— И аз се нуждая от теб – прошепва той. Ръцете му се плъзгат по гърба ми и въпреки че са хладни и малко треперят, ми дават цялата утеха, от която се нуждая. Всичко ще бъде наред между нас. Сърцата ни ще бъдат разбити, но ще бъдем добре.
— Нека те облека в тази нощница!
Дръпва ме от леглото, но остава на колене и започва да отлепва окървавеното бельо от тялото ми. Не мога да гледам. Стискам очи и вместо това усещам как смъква бавно бикините по бедрата ми. Познатото усещане от пръста му, който потупва глезена ми, ме подсеща да вдигна крак, но през цялото време очите ми остават стиснати. Знам, че се е преместил за съвсем кратко, после чувам чешмата да тече и Джеси се връща при мен, за да постави мокра кърпа между бедрата ми. Сърцето ми се свива болезнено в гърдите и преглъщам сълзите начесто.
— Ръцете! – мекото указание на Джеси ме насърчава да отворя очи. Откривам, че държи нощницата пред мен. Ръцете ми се провират през отворите и Джеси ме обръща, за да я закопчае. – Ставай! – нарежда. Ставам, точно когато на вратата се чува почукване. Джеси отговаря.
Същата сестра се е върнала, но този път с нея има лекар в бяла престилка. Той затваря тихо вратата и кимва към Джеси, който внезапно е станал още по-разтревожен и знам защо.
Лекарят се занимава с машината отстрани на мен и после кацва на ръба на леглото.
— Как се чувстваш, Ава? – пита.
— Добре. – Думата, заради която Джеси заплаши да нашари задника ми. Той
въздъхва, но не казва нищо. – Добре съм, благодаря.
— Няма болки, порязвания или натъртвания?
— Не, нищо.
Лекарят се усмихва леко и разгъва чаршафа, който покрива корема ми.
— Да видим какво става! Искаш ли да дръпнеш нощницата, за да опипам корема ти?
Дори сега, когато сме в най-мрачното отчаяно място, усещам напрежението на Джеси от възможността друг мъж да сложи ръце върху мен. Поглеждам към него умолително, но той просто поклаща глава.
— Трябва да изляза – казва тихо и отстъпва към вратата.
— Да не си посмял! – извиквам. – Да не си посмял да ме оставиш! – Знам, че е мъчително за него, и знам, че идеята друг мъж да ме докосва е непоносима за него, въпреки че това е преувеличено и е част от неразумното му чувство за собственост, но той може да го преодолее сега. Той трябва да го преодолее сега.
Лекарят ни гледа малко озадачен и чака Джеси да поеме инициативата и да дойде при мен на леглото. Какво ще правя, ако излезе? Не мисля, че мога да го понеса, но той вдишва дълбоко и овладяно, сякаш събира сили, и идва да седне до мен. Хваща ръката ми и я обхваща със своите две, после ги вдига до гърдите си и отпуска глава върху тях. Не може да гледа.
Обградена съм от двете страни. Единият мъж избутва нощницата ми и опипва корема ми, а другият диша дълбоко и стиска ръката ми. Аз отпускам глава и се взирам в тавана. Иска ми се всичко да свърши, за да може Джеси да ме отведе у дома и да започнем болезнено да приемаме случилото се. Кой беше в DBS-а? Това хвърля изцяло нова светлина върху епизода със загубата ми на съзнание в бара. Със сигурност Микаел не е толкова отмъстителен, че да стигне дотам.
— Ще почувствате лека студенина – казва лекарят и изстисква някакъв гел на корема ми. Започва да движи устройството наоколо, докато гледа екрана, а малката стая изведнъж се изпълва със слабите звуци на пукане и бръмчене. Лекарят мънка и издава странни звуци, докато натиска копчета със свободната си ръка и притиска сивото устройство здраво върху корема ми. Не боли. Нищо не боли, защото все още съм напълно вцепенена. И тогава престава да мърда ръката си и да натиска копчетата на огромната машина. Осмелявам се да хвърля поглед към него и виждам, че се взира напрегнато в екрана. Накрая ме поглежда.