Огромна камбана започна да отмерва ударите до полунощ. Последната вибрация отекна и стихна…
— Да, така беше. Сбогом, чудесен и ужасен двайсети век…
После образът се пръсна на безброй фрагменти и думата взе друг коментатор. Той говореше с акцент, който вече беше съвсем разбираем за Пул и който мигновено го върна в настоящето.
— Сега, в първите минути на 3001 година можем да отговорим на въпроса от миналото… Хората от 2001-ва, които току-що видяхте, не биха се чувствали в нашето време толкова поразени, колкото някой от 1001-ва в тяхното. Те биха очаквали много от нашите технологични постижения — сателитните градове и колониите на Луната и планетите. Дори може би биха останали разочаровани, защото все още не сме безсмъртни и сме пратили сонди само до най-близките звезди…
Индра внезапно изключи записа.
— По-късно ще видиш останалото, Франк — вече започваш да се уморяваш. Но се надявам, че това ще ти помогне да се приспособиш.
— Благодаря ти, Индра. Ще трябва да се наспя и да смеля всичко това. Но то определено доказва нещо.
— Какво?
— Трябва да съм благодарен, че не съм някой от хиляда и първа година, озовал се в две хиляди и първа. Това би било почти квантов скок: не вярвам някой да е в състояние да се приспособи към него. Аз поне зная за електричеството и няма да умра от страх, ако някой образ започне да ми говори.
„Надявам се — помисли си Пул, — че тази увереност е оправдана. Някой някога беше казал, че всяка достатъчно съвършена техника не може да се различи от вълшебството. Дали в този нов свят и аз ще се сблъскам с вълшебство — и дали ще успея да го приема?“
6. Мозъчната шапка
— Страхувам се, че ще трябва да вземете мъчително решение — каза професор Андерсън с усмивка, която неутрализира подчертаната сериозност на думите му.
— Мога да се справя, докторе. Просто ми го кажете направо.
— Преди да ви поставим мозъчната шапка, главата ви трябва да е напълно гола. Това е дилемата. При скоростта, с която расте косата ви, ще се налага да ви бръснат поне веднъж месечно. А можем да я отстраним и завинаги.
— Как се прави това?
— С лазер. Унищожават се фоликолите в корените.
— Хмм… процесът обратим ли е?
— Да, но е сложен и болезнен, и отнема седмици.
— Тогава преди окончателно да реша, ще видя как ми понася да съм плешив. Не мога да забравя какво се е случило със Самсон.
— С кого?
— Герой от прочута стара книга. Приятелката му отрязала косата му, докато спял. Когато се събудил, цялата му сила го била напуснала3.
— Сега си спомням — съвсем очевидна медицинска символика!
— Все пак не бих имал нищо против да се разделя с брадата си — ще се радвам веднъж завинаги да престана да се бръсна.
— Ще се погрижа за това. А каква перука ще искате?
Пул се засмя.
— Не съм особено суетен — предполагам, че ще ми е досадно и навярно няма да си правя труда да нося перука. Във всеки случай мога да реша този въпрос и по-късно.
Когато с известно закъснение го откри, фактът, че всички през тази епоха са изкуствено обезкосмени, изненада Пул. За първи път се сблъска с него, когато две от медицинските сестри без какъвто и да е признак на срам свалиха разкошните си плитки точно преди неколцина също толкова плешиви лекари да влязат, за да му направят микробиологични тестове. Никога не се бе оказвал сред толкова много плешиви хора и отначало предположи, че това е поредната стъпка в безкрайната война на медиците срещу микробите.
Както много от догадките му, тази се оказа абсолютно погрешна и когато научи действителната причина, той се забавляваше, като броеше колко често косата на посетителите му е истинска. Отговорът беше: „Рядко при мъжете и никога при жените“. Това очевидно бе велика епоха за перукерите.
Професор Андерсън не губи време: този следобед сестрите намазаха главата на Пул с някакъв зловонен крем и когато час по-късно се погледна в огледалото, не успя да се познае. „Е — помисли си той, — навярно в края на краищата перуката не е чак толкова лоша идея…“