— Добре дошли в „Небесната зала“ — приветства ги неизбежният автоглас. — Изкачването започва след пет минути. На долния етаж ще намерите освежителни напитки и тоалетни.
„Колко точно ще продължи това пътуване? — зачуди се Пул. — Натам и обратно ще изминем повече от двайсет хиляди километра. В предишния си живот на Земята никога не съм преживявал подобно нещо.“
Докато чакаха изкачването да започне, той се наслаждаваше на шеметната панорама, разкриваща се две хиляди километра надолу. В северното полукълбо бе зима, но климатът наистина драстично се беше променил, защото на юг от арктическия кръг почти нямаше сняг.
Над Европа имаше съвсем малко облаци и се виждаха толкова много подробности, че замъгляваха погледа. Пул един по един разпозна големите градове, чиито имена отекваха към далечни векове — те бяха започнали да изчезват още по негово време, когато комуникационната революция промени лицето на света, а сега бяха останали още по-малко. Освен това видя водни басейни на най-невероятни места — северносахарското езеро Саладин представляваше едва ли не малко море.
Пул бе дотолкова погълнат от гледката, че изобщо забрави за времето. Внезапно осъзна, че са изтекли много повече от пет минути — и все пак асансьорът сякаш продължаваше да стои неподвижен. Дали нещо не се беше повредило, или просто очакваха закъснели пътници?
И после разбра нещо толкова необикновено, че отначало не повярва на собствените си очи. Панорамата се бе разширила, сякаш вече се бяха издигнали със стотици километри! Пред погледа му в рамката на прозореца бавно продължаваха да се появяват нови детайли от планетата долу.
Тогава му хрумна очевидното обяснение и той се засмя.
— Спокойно можеше да ме измамиш, Индра! Мислех си, че това е самата действителност — а не видеопрожекция!
Тя го погледна с иронична усмивка.
— Я пак си помисли, Франк. Започнахме да се издигаме, преди десетина минути. Вече трябва да се движим с… о, поне с хиляда километра в час. Макар да са ми казвали, че тези асансьори могат да достигат максимално ускорение от сто g, при това малко разстояние ние няма да вдигнем повече от десет.
— Това не е възможно! Шест g е максимумът, на който ме подлагаха в центрофугата и хич не ми беше приятно да тежа половин тон. Сигурен съм, че откакто влязохме тук, изобщо не сме се помръдвали.
Пул леко бе повишил глас и внезапно осъзна, че другите пътници се преструват, че не забелязват нищо.
— Не разбирам как става, Франк, но се нарича „инерционно поле“. И се бележи със символа „С“ — по името на прочут руски учен, Сахаров.
Мозъкът му бавно асимилира информацията и едновременно с това го обзе чувство на благоговейна почуда. Това наистина беше „техника, неразличима от вълшебство“.
— Някои от приятелите ми мечтаеха за „космически двигатели“ — енергийни полета, които да изместят ракетите и да позволяват движение без каквото и да е усещане за ускорение. Повечето от нас ги смятахме за луди, но, изглежда, са били прави! Все още ми е трудно да повярвам… и ако не греша, теглото ни започва да намалява.
— Да — приспособява се към лунните стойности. Когато излезем навън, ще почувстваш, че сме на Луната. Но, за Бога, Франк — забрави, че си инженер и просто се наслаждавай на гледката.
Това беше добър съвет, но дори докато наблюдаваше Африка, Европа и голяма част от Азия да се появяват в полезрението му, Пул не можеше да откъсне мислите си от това удивително откритие. И все пак не трябваше да е чак толкова изненадан: знаеше, че от негово време насетне е постигнат огромен напредък в областта на космическите двигатели, но не бе съзнавал, че имат толкова драматично приложение в ежедневния живот — ако този термин можеше да се отнесе за обитаването на небостъргач с височина трийсет и шест хиляди километра.
А епохата на ракетите трябва да беше завършила векове по-рано. Всичките му познания по двигателни системи и горивни камери, йонни тласкачи и ядрени реактори бяха тотално остарели. Естествено, това вече нямаше значение — но той разбираше тъгата, която трябва да бе изпитал капитанът на платноходен кораб, когато платното беше отстъпило мястото си на парата.
Настроението му рязко се промени. Пул не успя да се сдържи и се усмихна, когато автогласът съобщи:
— Пристигане след две минути. Моля, погрижете се да не оставяте каквито и да е лични вещи тук.
Колко често бе чувал същото предупреждение по време на някой полет! Той си погледна часовника и с изненада откри, че са се издигали по-малко от половин час. Това означаваше средна скорост поне двайсет хиляди километра в час. И все пак не бяха усетили никакво движение. Нещо повече — през последните десетина минути трябва да бяха намалявали скоростта си толкова бързо, че според всички закони би трябвало да са се залепили за покрива с глави, сочещи надолу към Земята!