Вратите безшумно се разтвориха и докато излизаше навън, Пул отново усети слабата дезориентация, която беше забелязал на влизане в асансьорната зала. Този път обаче знаеше какво означава това: минаваше през преходната зона, в която инерционното поле се застъпваше с гравитацията — на този етаж, равна на лунната.
Макар че гледката на отдалечаващата се Земя бе величествена дори за астронавт като него, в нея нямаше нищо неочаквано или изненадващо. Но кой би могъл да си представи гигантска зала, очевидно обхващаща цялата широчина на Кулата, така че отсрещната стена се намираше на повече от пет километра разстояние? Навярно на Луната и Марс вече имаше още по-големи затворени пространства, но това определено трябва да беше едно от най-огромните в самия космос.
Стояха на наблюдателната платформа, издигната на петдесет метра на външната стена, и пред тях се разкриваше удивително разнообразна панорама. Очевидно бе направен опит за възпроизвеждане на най-различни географски райони от Земята. Точно под тях имаше няколко стройни дървета, които Пул отначало не успя да разпознае: после разбра, че са дъбове, приспособени към една шеста от нормалната им гравитация. „Как ли биха изглеждали тук палми? — зачуди се той. — Навярно като гигантски тръстики…“
В далечината се виждаше малко езеро, в което се вливаше река, извиваща се из тревиста равнина и после изчезваща в нещо, напомнящо на гигантска смокиня. Какъв бе източникът на водата? Пул беше доловил далечен барабанен звън и когато плъзна поглед по леко заоблената стена, откри миниатюрна Ниагара със съвършена дъга, издигнала се в пръските над нея.
Можеше да остане там с часове и да се възхищава на гледката, без да изчерпа всички чудеса в тази сложна и блестящо замислена симулация на планетата под тях. Докато там се оформяха все нови и враждебни екосистеми, човешката раса навярно изпитваше постоянно нарастваща потребност да си спомня своя произход. Разбира се, дори по негово време във всички градове имаше паркове, които — макар и далечно — напомняха за Природата. Същият замисъл трябва да действаше и тук, само че в много по-грандиозен мащаб. Сентръл парк, Африканската кула!
— Хайде да слезем долу — каза Индра. — Има толкова много за гледане, а не мога да идвам тук толкова често, колкото ми се иска.
Макар че при тази ниска гравитация вървяха почти без усилие, от време на време се възползваха от малка монорелсова мотриса и веднъж спряха да се освежат в кафене, умело скрито в дънера на секвоя, която трябва да беше висока поне двеста и петдесет метра.
Наоколо имаше съвсем малко хора — техните спътници отдавна бяха изчезнали — и двамата сякаш имаха цялата тази прелест само за себе си. Всичко бе толкова красиво поддържано, навярно от цели армии роботи, че от време на време Пул си спомняше за екскурзията си в Дисниленд като малък. Но тук беше още по-прекрасно: нямаше тълпи и почти нищо не подсказваше за човешката раса и нейните творения.
Възхищаваха се на превъзходна колекция от орхидеи, някои с невероятна големина, когато Пул бе сполетян от един от най-силните шокове в живота му. Докато минаваха покрай типична градинарска барака, вратата се отвори и навън се появи самият градинар.
Франк Пул винаги се беше гордял със самообладанието си и никога не си бе представял, че като здравомислещ възрастен ще е в състояние да издаде уплашен вик. Но като всяко момче от неговото поколение, той беше гледал всички филми от серията „Джурасик парк“ — и можеше да познае раптора, когато погледът му срещнеше неговия.
— Ужасно съжалявам — с очевидна загриженост каза Индра. — Изобщо не ми дойде наум да те предупредя.
Опънатите нерви на Пул постепенно се отпуснаха. Разбира се, в този навярно прекалено подреден свят не можеше да има каквато и да е опасност, но все пак…!
Динозавърът отвърна на погледа му с очевидна липса на всякакъв интерес, после се пъхна обратно в колибата си и отново се появи навън с гребло и градинарски ножици в голяма, увиснала през рамото му торба. С птича походка той бавно се отдалечи от тях, без изобщо да поглежда назад, докато не изчезна зад някакви десетметрови слънчогледи.
— Трябваше да ти обясня — замислено каза Индра. — Когато можем, предпочитаме да използваме биоорганизми, вместо роботи — предполагам, че можеш да го наречеш въглероден шовинизъм. Виж сега, съществуват само няколко животни, които донякъде могат да си служат с ръце, и по едно или друго време ние сме използвали всичките. А ето и загадката, която никой не е успял да реши. Логично е да се мисли, че усъвършенстваните тревопасни като шимпанзетата и горилите ще са подходящи за такъв вид работа. Е, обаче не са — липсва им търпение за нея. Но месоядните, като този наш приятел тук, са изключително подходящи и лесно се подлагат на дресировка. Нещо повече — ето ти поредния парадокс! — след като бяха изменени, те станаха кротки и добродушни. Разбира се, зад тях стоят почти хиляда години генно инженерство, а виж какво е постигнал с вълка първобитният човек, при това само с метода на опита и грешката!