Имаше моменти, в които, воден от опита си от двайсет и първи век, Пул се чудеше кой плаща за цялото това гостоприемство — дали някой ден нямаше да му представят еквивалента на фантастична хотелска сметка? Но Индра бързо го успокои: той бил уникален и безценен музеен експонат, така че никога нямало да му се наложи да се безпокои за такива тривиални грижи. Щял да получава каквото поиска — в разумни граници. Пул се зачуди какви ли са те и дори не му дойде наум, че един ден ще опита да разбере.
Всички най-важни неща в живота се случват случайно и той беше включил стенния си дисплей на безредно сканиране без звук, когато вниманието му привлече удивителна картина.
— Прекрати сканирането! Включи звука! — напълно излишно извика Пул.
Позна музиката, но трябваше да минат няколко минути, преди да се сети точно откъде е. Фактът, че на стената крилати човеци грациозно кръжаха един около друг несъмнено му помогна. Но Чайковски щеше да е смаян, ако можеше да види това изпълнение на „Лебедово езеро“, в което танцьорите наистина летяха…
Няколко минути Пул гледаше като хипнотизиран, докато окончателно не се убеди, че това са истински хора, а не симулация: дори по негово време човек никога не можеше да е сигурен. Навярно балетът се изпълняваше в някоя от многобройните среди с ниска гравитация — много голямо пространство, ако се съдеше по някои от образите. Можеше да е дори тук, в Африканската кула.
„Искам да опитам това“ — реши той. Никога не беше успял да прости на Космическата агенция, че му забрани едно от най-големите му удоволствия — забавения групов парашутен скок, въпреки че разбираше причината: агенцията не искаше да рискува ценните си инвестиции. Лекарите и без това не бяха доволни от някогашния му инцидент по време на полет с делтапланер. За щастие юношеските му кости напълно бяха зараснали.
„Е — помисли си Пул, — сега вече няма кой да ме спре… освен професор Андерсън…“
За негово облекчение, лекарят реши, че това е отлична идея. Освен това Пул с удоволствие откри, че всяка от кулите разполага със собствена летателна зала на равнището с една десета g.
За няколко дни му направиха криле, които по нищо не напомняха изящните творения, носени от изпълнителите в „Лебедово езеро“. На мястото на перата имаше гъвкава мембрана и когато стисна скобите, прикрепени за носещите ребра, Пул разбра, че трябва повече да прилича на прилеп, отколкото на птица. Само че неговото „Размърдай се, Дракула!“ не оказа каквото и да е въздействие върху инструктора му, който очевидно не беше запознат с вампирите.
По време на първите уроци Пул носеше леки ремъци, за да не може да се отдалечава, докато му показват основните удари с криле — и най-важно, докато се учи на контрол и стабилност. Подобно на много други усвояеми умения, летенето не беше толкова просто, колкото изглеждаше.
Чувстваше се смешен с тези обезопасяващи ремъци — как бе възможно някой да се нарани при една десета g! — и беше доволен, че му трябват само няколко урока. Астронавтският му опит несъмнено помогна. Той бил, каза му инструкторът, най-добрият ученик, който някога имал: но навярно казваше същото и на всички други.
След десетина свободни полета в зала с дължина четирийсет метра, пресечена от различни препятствия, които той спокойно заобиколи, Пул получи разрешение за първото си соло — и отново се почувства като тогава, когато деветнайсетгодишен се готвеше да отлети с древната „Чесна“ от флагстафския аероклуб.
Скучното име „летателна зала“ не го беше подготвило за мястото на този първи полет. Макар да изглеждаше още по-огромно от пространството, пълно с гори и градини, то бе с приблизително същите размери, тъй като заемаше цял етаж от плавно заострящата се кула. Кръгла и празна, висока половин и широка повече от четири километра, залата наистина изглеждаше безкрайна, защото нямаше особености, които да задържат окото. Тъй като бяха еднообразно бледосини, стените подсилваха впечатлението за безгранично пространство.
Пул всъщност не беше повярвал в хвалбите на инструктора: „Можеш да имаш какъвто пейзаж поискаш“ и възнамеряваше да го срази с нещо, което смяташе за неизпълнимо предизвикателство. Но по време на този първи полет с шеметната височина от петдесет метра нищо не отвличаше вниманието му. Разбира се, падането от равностойната височина пет метра при десет пъти по-високата земна гравитация можеше да свърши със строшен врат — тук обаче бяха невъзможни дори незначителни натъртвания, тъй като целият под бе покрит с мрежа от гъвкави кабели. Цялата зала представляваше гигантски трамплин. Човек можеше хубаво да се забавлява тук, помисли си Пул — дори без криле.