— Сигурен съм в това — мрачно отвърна Пул.
— В някои страни тази практика продължила още цял век: после някакъв неизвестен гений съчинил лозунг. Моля те, извини ме за вулгарността: „Бог ни е сътворил — обрязването е богохулство“. Това повече или по-малко сложило край на въпроса. Но ако искаш, няма проблем да ти уредя трансплантация — изобщо няма да си първият в медицинската история.
— Не мисля, че ще има полза. Страхувам се, че всеки път ще се разсмивам.
— Имаш висок дух — вече започваш да го преодоляваш.
Донякъде за негова изненада, Пул осъзна, че прогнозата на Андерсън е вярна. Дори откри, че вече се смее.
— А сега какво, Франк?
— Дружеството за творчески анахронизми на Аврора. Надявах се, че то ще увеличи шансовете ми. Просто открих анахронизъм, който тя не оценява.
13. Странник в странно време
Индра не се отнесе към него със съчувствие, както се беше надявал — навярно в крайна сметка в тяхната връзка имаше известна сексуална ревност. И — нещо далеч по-сериозно — онова, което двамата иронично нарекоха „разгромът на дракона“, доведе до първия им истински спор.
Всичко започна съвсем невинно, когато Индра се оплака:
— Хората винаги ме питат защо съм посветила живота си на такъв ужасен период от историята и едва ли фактът, че е имало още по-лоши, е задоволителен отговор.
— Тогава защо се интересуваш от моя век?
— Защото бележи прехода от варварството към цивилизацията.
— Благодаря. Викай ми просто Конан.
— Конан ли? Единственият с това име, когото познавам, е създателят на Шерлок Холмз.
— Няма значение — извинявай за прекъсването. Разбира се, ние от така наречените развити страни се смятахме за цивилизовани. Поне войната вече не беше на почит и Обединените нации полагаха всички усилия, за да потушат новоизбухналите конфликти.
— Но не много успешно. Ако трябва да ги оценя, ще им дам три по десетобалната система. За нас обаче е невероятен начинът, по който онези хора — чак до началото на третото хилядолетие! — спокойно приемали поведение, което ние бихме сметнали за жестоко. И вярвали в умопомрачаващи…
— Умопомрачителни.
— … глупости, които всеки рационален човек незабавно би отхвърлил.
— Примери, моля.
— Ами, твоят съвсем незначителен неуспех ме подтикна да направя някои проучвания и онова, което открих, ме ужаси. Знаеш ли, че в някои страни всяка година жестоко осакатявали хиляди момиченца, за да запазят девствеността им? Много от тях умирали — но властите си затваряли очите.
— Съгласен съм, че е ужасно, но какво е можело да направи за това правителството на моята страна?
— Много неща, ако е искало. Но това е щяло да обиди хората, които ви снабдявали с нефт, и купували вашите оръжия, например мини, убивали и осакатявали хиляди цивилни.
— Ти не разбираш, Индра. Често нямахме никакъв избор: не можехме да реформираме целия свят. И някой не беше ли казал: „Политиката е изкуството на възможното“?
— Съвсем вярно. И тъкмо затова с нея се занимават само не особено интелигентни хора. Геният обича да предизвиква невъзможното.
— Е, радвам се, че ти си достатъчно гениална, за да разбираш толкова правилно всичко.
— Греша ли, или долавям в думите ти саркастична нотка? Благодарение на компютрите си ние можем да извършваме политически експерименти в киберпространството, преди да ги изпитаме на практика. Ленин не е имал късмет — родил се е сто години по-рано от необходимото. Руският комунизъм е можел да успее — поне за известно време — ако е разполагал с микрочипове. И ако бяха успели да избегнат Сталин.
Познанията на Индра за неговата епоха постоянно го удивляваха — както и невежеството й за толкова много неща, които той приемаше за даденост. В известен смисъл Пул имаше противоположния проблем. Даже да живееше сто години, както уверено му бяха обещали, никога нямаше да научи достатъчно, за да се почувства у дома. Във всеки разговор винаги щеше да има детайли, които не разбира, и шеги, които не проумява. Нещо повече, винаги щеше да се чувства на ръба на погрешна стъпка — на някаква социална катастрофа, която да засрами дори най-добрите от новите му приятели…
… Като например онзи случай, когато обядваше, за щастие в собствения си апартамент, с Индра и професор Андерсън. Храната, приготвяна от автоготвача, винаги бе съвършено приемлива и предвидена така, че да съответства на физиологичните му изисквания. Но в нея определено нямаше нищо вълнуващо и щеше да хвърли в отчаяние който и да е гастроном от двайсет и първи век.