И после, един ден се появи необичайно вкусно ястие, което разбуди живи спомени за лов на сърни и барбекюта от младостта му. В него обаче имаше нещо необичайно, затова Пул зададе очевидния въпрос.
Андерсън само се усмихна, но в продължение на няколко секунди Индра изглеждаше така, сякаш щеше да повърне. После възвърна самообладанието си и рече:
— Ти му кажи — след като се нахраним.
„Какво съм сгрешил пък сега?“ — запита се Пул. Половин час по-късно, докато Индра съвсем съзнателно беше погълната от видеоекрана в отсрещния край на стаята, познанията му за третото хилядолетие осъществиха поредния си сериозен прогрес.
— Месната храна е била на изчезване още по твое време — обясни му Андерсън. — Развъждането на животни за… хм… ядене станало икономически невъзможно. Не зная колко акра земя са били нужни, за да се изхранва една крава, но поне десет души биха могли да живеят с растенията, които давала тя. А с хидропонни методи навярно и сто.
Но онова, което сложило край на целия онзи ужасен бизнес, не била икономиката, а болест. Отначало започнала при едрия рогат добитък, после се разпространила и сред други животни — някакъв вирус, струва ми се, който поразявал мозъка и водел до особено отвратителна смърт. Макар че накрая открили лекарство, вече било прекалено късно, за да върнат часовника назад — пък и във всеки случай, днес синтетичните храни са далеч по-евтини и можеш да ги получаваш с какъвто вкус искаш.
Пул си спомняше седмиците на задоволителна, но безинтересна храна и се отнесе към тези думи доста резервирано. Защо ли, чудеше се той, продължаваха да му се присънват свински ребърца и пържоли на скара?
Далеч по-обезпокоителни обаче бяха другите сънища и Пул се боеше, че скоро ще се наложи да помоли Андерсън за медицинска помощ. Въпреки всичко, което се правеше, за да се чувства у дома, странността и невероятната сложност на този нов свят започваха да го смазват. Насън, сякаш в подсъзнателен опит да избяга, често се връщаше към някогашния си живот, но когато се събудеше, това само още повече влошаваше положението.
Не се оказа добра идеята да иде до Американската кула и да погледне надолу — наистина, а не в симулация — към земята на младостта си. С оптични средства и при чиста атмосфера можеше да се доближи дотолкова, че да види отделни хора, които си вършеха работата и понякога се движеха по познатите му улици…
И някъде в ума му винаги присъстваше мисълта, че там долу някога са живели всички, които е обичал. Майка му, баща му (преди да ги напусне с онази Друга жена), милият чичо Джордж и леля Лил, брат му Мартин и не на последно място няколкото кучета, първи от които бяха топлите кутрета от най-ранното му детство, а последен — Рики.
И над всичко стоеше споменът — и мъката — за Хелена…
Всичко започна като случайна връзка в началото на астронавската му кариера, но с годините ставаше все по-сериозно. Точно преди да замине за Юпитер, двамата решиха да се оженят — когато се върне.
А в случай, че не се върнеше, Хелена искаше да роди дете от него. Все още си спомняше веселата тържественост, с която направиха необходимото…
Сега, хиляда години по-късно, въпреки всичките си усилия Пул не успя да открие дали Хелена е изпълнила обещанието си. Бели петна имаше както в собствената му, така и в колективната памет на човечеството. Най-голямото се дължеше на опустошителния електромагнитен импулс, резултат от падането на астероид през 2304 г., унищожил няколко процента от световните информационни банки, въпреки всички копия и системи за сигурност. Пул не можеше да не се чуди дали данните за собствените му деца не са били сред всички онези безвъзвратно загубени екзабайтове. Може би неговите потомци от трийсето поколение продължаваха да живеят на Земята — но той никога нямаше да разбере.
Донякъде му помогна откритието, че — за разлика от Аврора — някои жени от тази епоха не го смятат за развалена храна. Тъкмо обратното: често намираха обрязването му за възбуждащо, но тази малко странна реакция не позволяваше на Пул да установи каквато и да е сериозна връзка. Не че имаше и особено силно желание — единственото, от което всъщност се нуждаеше, бяха здравословните, безмозъчни упражнения.
Безмозъчни — това беше проблемът. Вече нямаше цел в живота. А върху плещите му лежеше смазващата тежест на прекалено много спомени — в парафраза на заглавието на прочута книга, която бе чел в младостта си, той често си казваше: „Аз съм странник в странно време“.