Понякога дори поглеждаше надолу към прекрасната планета, върху която — ако изпълнеше лекарските нареждания — никога повече нямаше да стъпи, и се чудеше какво ли ще е за втори път да се срещне с космическия вакуум. Макар че не беше лесно да се мине през херметичните шлюзове, без да се вдигне тревога, вече го бяха правили: на всеки няколко години някой решителен самоубиец профучаваше като метеорит през земната атмосфера.
Накрая решението дойде от напълно неочаквана посока.
— Радвам се да се запозная с вас, командир Пул — за втори път.
— Извинете ме, не си спомням, но пък и аз се срещам с толкова много хора.
— Не е нужно да се извинявате. Първата ни среща беше около Нептун.
— Капитан Чандлър! Радвам се да ви видя! Може ли да ви поръчам нещо от автоготвача?
— Каквото и да е, стига да съдържа повече от двайсет процента алкохол.
— Какво правите на Земята? Казаха ми, че никога не влизате в орбитата на Марс.
— Почти е вярно. Макар да съм роден тук, смятам, че това е мръсно, смрадливо място. Има прекалено много хора — пак гонят един милиард!
— По мое време бяха повече от десет милиарда. Между другото, получихте ли благодарственото ми писмо?
— Да, и зная, че трябваше да ви отговоря. Но изчаках отново да се насочим към слънцето. Така че ето ме. За ваше здраве!
Докато капитанът с удивителна бързина изпразваше чашата си, Пул се опита да анализира госта си. Брадите — дори малките кози брадички като тази на Чандлър — съвсем рядко се срещаха в това общество и той не познаваше брадат астронавт: скафандърът правеше брадата неудобна. Разбира се, на капитана можеше години наред да не му се налага да излиза извън кораба, пък и във всеки случай повечето работа в космоса се извършваше от роботи, но винаги съществуваше рискът от неочакваното, когато на човек можеше да му се наложи спешно да облече скафандър. Беше очевидно, че Чандлър е малко ексцентричен, и това спечели сърцето на Пул.
— Не отговорихте на въпроса ми. Какво правите тук, щом не обичате Земята?
— А, на първо място се виждам със стари приятели — чудесно е да забравиш едночасовото забавяне и да водиш истински разговор! Но разбира се, не това е причината. Моята стара ръждясала таратайка е в ремонт. Трябва да сменят и бронята й — когато изтънее до няколко сантиметра, сънят ми става неспокоен.
— Бронята ли?
— Прашният щит. По ваше време не е било такъв проблем, нали? То около Юпитер е доста мръсно, а нормалната ни скорост е няколко хиляди километра — в секунда! Така че постоянно се чува леко потропване, като дъждовни капки по покрива.
— Шегувате се!
— Естествено. Ако наистина можехме да чуем нещо, щяхме да сме мъртви. За щастие този род неприятности се случва много рядко — последният сериозен инцидент беше преди двайсет години. Известни са ни всички основни кометни потоци, където са повечето боклуци, и се опитваме да ги избягваме — освен когато уеднаквяваме скоростта си, за да дадем тласък на леда. Но защо не дойдете на борда да поразгледате, преди да отпрашим за Юпитер?
— С удоволствие… Юпитер ли казахте?
— Е, Ганимед, разбира се. Анубис сити. Имаме адски много работа там, а неколцина от нас имат семейства, които не са виждали месеци наред.
Пул почти не го чу.
Внезапно — неочаквано — и навярно светкавично, той бе открил смисъл да живее.
Командир Франк Пул беше от хората, които мразят да оставят недовършена работа — и няколко космически прашинки, дори летящи с хиляда километра в секунда, едва ли можеха да го обезкуражат.
Имаше да довършва работа на света, някога известен като Юпитер.
II. „Голиат“
14. Сбогом на Земята
„Каквото поискаш — в разумни граници“ — бяха му казали. Франк Пул не беше сигурен дали домакините му ще погледнат на завръщането му към Юпитер като на разумна молба — всъщност самият той не бе съвсем сигурен и започваше да се колебае.
Вече беше поел десетки ангажименти за цели седмици напред. С радост щеше да се освободи от повечето от тях, но за някои щеше да съжалява. Особено му бе неприятно да разочарова последния клас от старата му гимназия — удивително, че все още съществуваше! — който възнамеряваше да го посети през следващия месец.
Пул обаче беше облекчен — и малко изненадан — когато и Индра, и професор Андерсън се съгласиха, че това е прекрасна идея. За първи път съзнаваше, че двамата са били загрижени за психическото му здраве. Навярно ваканцията бе най-доброто възможно лекарство.