Най-странно обаче беше да седи тук в самата Геостационарна орбита — и да усеща тежест! Само на няколко метра, зад прозореца на малката обсерватория, сервизни роботи и няколко души в скафандри плавно си вършеха работата — и все пак тук, в „Голиат“, инерционното поле поддържаше стандартна марсианска гравитация.
— Сигурен ли си, че не искаш да се откажеш, Франк? — шеговито попита капитан Чандлър, когато тръгваше за мостика. — До отлитането остават още десет минути.
— Това няма да ме издигне много в очите на хората, нали? Не, както казваха по мое време, имаме уговорка. Готов или не, идвам с вас.
Когато двигателят се включи, Пул изпита нужда да остане сам и малкият екипаж — само четирима мъже и три жени — уважи желанието му. Навярно се досещаха как се чувства, когато напуска за втори път Земята хиляда години по-късно — и отново се изправя пред неизвестна съдба.
Юпитер-Луцифер беше от другата страна на слънцето и почти правата линия на орбитата на „Голиат“ щеше да ги отведе близо до Венера. Пул с нетърпение очакваше да види с очите си дали след толкова много векове на тераформиране земната посестрима започва да отговаря на името си.
От хиляда километра височина Стар сити приличаше на гигантска метална лента около екватора на Земята, осеяна с кранове, херметични куполи, скелета, поддържащи полузавършени кораби, антени и други по-загадъчни структури. Когато „Голиат“ се отправи към слънцето, градът бързо започна да се отдалечава и Пул можеше да види, че все още не е завършен: в него зееха огромни празноти, над които минаваха само паяжините на скелетата и които навярно никога нямаше напълно да бъдат затворени.
А сега падаха под равнината на пръстена — в северното полукълбо бе средата на зимата, така че слабото сияние около Стар сити беше наклонено към слънцето под ъгъл по-голям от двайсет градуса. Пул вече виждаше Американската и Азиатската кула — блестящи нишки, изпъващи се над синята мъгла на атмосферата.
Той почти забрави за времето, докато „Голиат“ набираше скорост по-голяма от тази на която и да е комета, падала някога към слънцето от междузвездния космос. Почти пълна, Земята все още обхващаше полезрението му и Пул виждаше в цяла височина Африканската кула, негов дом в новия му живот — а навярно, не можеше да не си помисли той, и завинаги.
Когато се отдалечиха на петдесет хиляди километра, Пул можеше да обгърне с поглед почти целия Стар сити — тясна елипса, обхващаща Земята. Макар че отсрещната страна едва се виждаше — като светла нишка на фона на звездите — мисълта, че човешката раса е белязала висините с този знак го изпълни с благоговение.
После си спомни безкрайно по-прекрасните пръстени на Сатурн. На инженерите астронавти все още им предстоеше дълъг път, преди да могат да се мерят с творенията на Природата.
Или, ако това беше правилната дума, на Деус.
15. Край Венера
Когато се събуди на следното утро, вече бяха до Венера. Но огромният, ослепителен полумесец на все още обгърнатата в облаци планета не беше най-удивителното нещо в небето. „Голиат“ летеше над безкрайни простори от набръчкано сребърно фолио, което сияеше под слънчевите лъчи и постоянно менеше мотивите си.
Пул си спомни, че по негово време имаше художник, който пакетираше с найлон цели сгради. Колко ли би му допаднала идеята да пакетира милиарди тонове лед в блестяща обвивка! Единствено по този начин можеше да се предотврати изпаряването на кометните ядра по време на продължаващото десетилетия пътуване към слънцето.
— Имаш късмет, Франк — беше му казал Чандлър. — Това е нещо, което и самият аз никога не съм виждал. Сигурно е невероятно. Сблъсъкът ще е след малко повече от час. Леко го побутнахме, за да се спусне където трябва. Не искаме никой да пострада.
Пул удивено го погледна.
— Искаш да кажеш, че на Венера вече има хора, така ли?
— Петдесетина луди учени близо до Южния полюс. Разбира се, те са се заровили доста надълбоко, но сигурно леко ще ги поразтърсим — въпреки че точката на приземяване е от другата страна на планетата. Но ще минат дни, преди до повърхността да стигне нещо друго, освен ударната вълна.
Когато искрящият и блестящ в предпазната си обвивка космически айсберг се отдалечи към Венера, Пул бе връхлетян от внезапен мъчителен спомен. Коледните елхи от детството му бяха кичени точно с такива украшения, крехки топки от пъстро стъкло. И сравнението беше сериозно: за много семейства на Земята това продължаваше да е сезонът на подаръците, а „Голиат“ носеше безценен дар на друга планета.
Радарното изображение на пустия венериански пейзаж — странни вулкани, плоски куполи и тесни лъкатушещи каньони — господстваше на централния екран в контролната зала на „Голиат“, но Пул предпочиташе онова, което виждаха собствените му очи. Макар че покриващото планетата плътно море от облаци не разкриваше нищо от ада под него, той искаше да разбере какво ще се случи, когато отклонената комета най-после стигне целта си. След секунди безброй тонове замръзнали хидрати, набирали скорост през десетилетията на пътя си от Нептун, щяха да стоварят цялата си енергия…