Това неизбежно водеше до разговори за живот във вселената и Пул не за пръв път трябваше да защищава собствената си епоха с нейните крайности по отношение на доверчивост и скептицизъм. Макар че манията „извънземните са сред нас“ бе стихнала още когато беше дете, дори през двайсетте години на третото хилядолетие Космическата агенция продължавала да бъде атакувана от лунатици, твърдящи, че с тях са установили контакт — или че са ги отвлекли — посетители от други светове. Техните самозаблуди били подсилвани от винаги жадните за сензации медии и целият синдром по-късно бил наречен в медицинската литература „болест на Адамски“.
Колкото и да бе парадоксално, откриването на ТМА-1 сложило край на тези глупости, защото показало, че макар някъде наистина да съществува разум, той очевидно не се е занимавал с човечеството от няколко милиона години. ТМА-1 също убедително опровергал неколцината учени, които твърдели, че животът над бактериално равнище е почти невероятен феномен и че следователно човешката раса е сама в тази галактика — ако не и в целия космос.
Екипажът на „Голиат“ повече се интересуваше от техниката, отколкото от политиката и икономиката на епохата на Пул, и особено го привличаше революцията, извършена по негово време: краят на ерата на изкопаемото гориво, предизвикан от овладяването на вакуумната енергия. Беше им трудно да си представят задушаващите се в пушеци градове на двайсети век и отпадъците, алчността и ужасяващите екологични катастрофи на Нефтената епоха.
— Недейте да обвинявате мен — каза Пул, смело отбранявайки се след поредния залп от критики. — Във всеки случай вижте каква каша забърка двайсет и първи век.
Около масата се разнесе хорово „Какво искаш да кажеш?“.
— Ами, веднага щом започна така наречената епоха на неограничената енергия и всеки разполагаше с хиляди евтини киловати чиста енергия, знаете какво се случи!
— А, имаш предвид Термичната криза. Но тя е била преодоляна.
— Едва след като сте покрили с рефлектори половината земя, за да отразявате слънчевата топлина обратно в космоса. Иначе вече щеше да прилича на Венера.
Познанията на екипажа по история на третото хилядолетие бяха толкова изненадващо ограничени, че Пул — благодарение на интензивното обучение, което беше получил в Стар сити — често ги удивляваше с подробности за събития, случили се векове след собственото му време. Той обаче с удоволствие откри колко добре са запознати с дневника на „Дискавъри“, превърнал се в един от класическите документи на Космическата ера. Гледаха на него така, както навярно той би гледал на викингска сага, и Пул често трябваше да си напомня, че дневникът датира от времето точно по средата между „Голиат“ и първите кораби, преплавали западния океан.
— На вашия осемдесет и шести ден — припомни му Звездния по време на петата им вечеря — сте минали на две хиляди километра от астероид 7794 и сте изстреляли в него сонда. Спомняш ли си?
— Разбира се, че си спомням — доста рязко отвърна Пул. — За мен това се случи преди по-малко от година.
— Хм, извинявай. Е, утре ще сме още по-близо до 13 445. Искаш ли да го видиш? С помощта на автонасочване и стоп-кадър би трябвало да имаме прозорец, широк цели десет милисекунди.
Една стотна от секундата! Онези няколко минути в „Дискавъри“ му се бяха сторили достатъчно трескави, но сега всичко щеше да се случи петдесет пъти по-бързо…
— Колко е голям? — попита Пул.
— Трийсет на двайсет на петнайсет метра — отвърна Звездния. — Прилича на очукана тухла.
— Жалко, че не можем да стреляме по него — каза Двигателя. — Някога чудили ли сте се дали 7794 ще отвърне на изстрела?
— Изобщо не ни е хрумвало. Но сондата наистина даде на астрономите много полезна информация, така че си струваше риска… Във всеки случай една стотна от секундата едва ли си струва да си правя труда. Благодаря все пак.
— Разбирам. Когато си видял един астероид, все едно, че си виждал всички…
— Не е вярно, Чип. Когато бях на Ерос…
— Както си ни разказвал поне десет пъти…
Мислите на Пул се отклониха от разговора, който се превърна във фон от безсмислен шум. Той се върна хиляда години назад в миналото и си спомни единственото вълнение по време на мисията на „Дискавъри“ преди фаталната катастрофа. Макар двамата с Боумън отлично да съзнаваха, че 7794 е просто безжизнена и безвъздушна скална буца, това изобщо не променяше чувствата им. Астероидът представляваше единствената твърда материя, която щяха да срещнат от тази страна на Юпитер, и те го бяха наблюдавали с вълнението на отдавна напуснали сушата моряци, зърнали бряг, на който не могат да слязат.