Пул реши, че е време да вземе думата.
— Напомняте ми за нещо от моето детство, което се случи в родния ми град. Един „свят човек“ отвори заведение, в което твърдеше, че ще прави чудеса. И за нула време събра тълпа от последователи. При това не невежи или неграмотни — често произхождаха от високопоставени семейства. Всяка неделя виждах скъпи автомобили, паркирани около неговия… хм… храм.
— Това се нарича синдромът „Распутин“. В цялата история, във всички страни има милиони такива случаи. И приблизително веднъж на хиляда култът оцелява в продължение на едно-две поколения. Какво стана във вашия случай?
— Ами, конкурентът му хич не беше доволен и направи всичко възможно, за да го дискредитира. Иска ми се да можех да си спомня как се казваше — използваше някакво дълго индийско име — свами10 еди-кой си — но се оказа, че идва от Алабама. Един от триковете му беше да прави свети предмети от въздуха и да ги раздава на поклонниците си. Оказа се, че нашият местен равин е фокусник любител и направи публична демонстрация как точно се изпълнява номерът. Това обаче не промени абсолютно нищо — вярващите казваха, че вълшебството на техния човек било истинско и че равинът просто му завижда. Неприятно ми е да го кажа, но по едно време майка ми приемаше онзи мошеник насериозно — беше скоро след бягството на баща ми и е възможно донякъде да се дължи на това — и ме замъкна на един от сеансите му. Бях едва десетгодишен, но си помислих, че никога не съм виждал толкова неприятен тип. В брадата му можеха да си направят гнезда няколко птички.
— Звучи ми като стандартния пример. Колко време просъществува култът му?
— Три-четири години. И после трябваше да избяга от града, защото го бяха хванали да организира оргии с тинейджърки. Разбира се, твърдял, че използва мистични методи за спасение на душата. И няма да повярвате…
— Опитайте.
— Дори тогава мнозина от жертвите му продължиха да вярват в него. Техният Бог не можел да направи нищо греховно, така че трябвало да са му погодили номер.
— Погодили номер ли?
— Извинявайте, да му подхвърлят измислени улики. Понякога, когато всички други начини се проваляха, полицията правеше така, за да залавя престъпниците.
— Хм. Е, вашият свами е бил абсолютно типичен, което донякъде ме разочарова. Но това доказва тезата ми, че по-голямата част от човечеството винаги е била безумна, поне през част от времето.
— Доста непредставителна извадка — някакво си малко флагстафско предградие.
— Вярно е, но съм в състояние да я умножа по хиляди — не само във вашия век, но и във всички други епохи. Никога не е имало нищо, колкото и да е абсурдно, в което да не са били готови да повярват хиляди хора, често толкова страстно, че са били склонни по-скоро да умрат, отколкото да се откажат от илюзиите си. За мен това е подходящо определение за лудост.
— Значи твърдите, че всеки със силна религиозна вяра е бил луд?
— В строго технически смисъл, да, ако наистина е бил искрен, а не лицемер. Каквито, подозирам, са били деветдесет процента от случаите.
— Сигурен съм, че равин Беренщайн е бил искрен — а той беше един от най-нормалните хора, които съм познавал, както и един от най-милите. А какво ще кажете за това? Единственият истински гений, когото съм срещал, е доктор Чандра, ръководителят на проекта ХАЛ. Веднъж трябваше да вляза в кабинета му. Когато почуках, не получих отговор и реших, че вътре няма никой. Той се молеше на няколко фантастични малки бронзови статуетки, отрупани с цветя. Едната приличаше на слон… другата имаше повече ръце от нормалното… Смутих се, но за щастие той не ме чу и аз излязох на пръсти. Бихте ли го нарекли луд?
— Избрахте лош пример — гениите често са луди! Затова нека кажем така: това не е лудост, а умствено увреждане, дължащо се на психическа обработка в детството. Ето какво казвали йезуитите: „Дайте ми момче за шест години и то е мое за цял живот“. Ако навремето се бяха добрали до малкия Чандра, той щеше да стане набожен католик, а не хиндуист.
— Възможно е. Но съм озадачен, защо толкова сте искали да се срещнем? Страхувам се, че никога не съм бил набожен. Какво общо имам аз с всичко това?
Бавно и с очевидното удоволствие на човек, освобождаващ се от тежка и отдавна пазена тайна, д-р Хан му обясни.