Добрите му намерения продължиха цял месец. Сутрин енергично изминаваше пет километра, като всеки ден избираше различни етажи на Африканската кула. Някои от тях все още бяха огромни, кънтящи пустини от метал, които навярно завинаги щяха да останат необитаеми. Други бяха застроени през вековете в объркващо множество от архитектурни стилове. Голяма част от тях бяха заети от минали епохи и култури, а други загатваха за бъдеще, което Пул нямаше желание да види. Поне нямаше опасност да му омръзне. По време на много от разходките му на почтително разстояние го придружаваха малки групи добродушни деца. Те обаче рядко успяваха да поддържат темпото му.
Един ден, докато крачеше по убедителна — макар и безлюдна — имитация на „Шан’з Елизе“, Пул внезапно зърна познато лице.
— Данил! — извика той.
Другият изобщо не го забеляза, дори когато отново го повика, този път още по-високо.
— Не ме ли помниш?
Данил — когато го настигна, Пул ни най-малко не се съмняваше, че е той — изглеждаше искрено озадачен.
— Съжалявам — каза той. — Вие, разбира се, сте командир Пул. Но съм сигурен, че никога не сме се срещали.
Сега беше ред на Пул да се смути.
— Беше глупаво от моя страна — извини се той. — Трябва да съм се припознал. Приятен ден.
Срещата го зарадва и му бе приятно да научи, че Данил се е завърнал в нормалното общество. Независимо дали престъплението му беше убийство с брадва или пресрочване на книги, взети от библиотеката, някогашният му работодател вече не трябваше да се безпокои за него — сметката бе уредена, досието му закрито. Макар че понякога му липсваха полицейските сериали, които често обичаше да гледа в детството си, Пул беше започнал да приема позицията на съвременното общество: прекомерният интерес към патологичното поведение сам по себе си бе патологичен.
С помощта на г-ца Прингъл III можеше да организира живота си така, че дори му оставаха свободни мигове, в които да се отпусне и включи мозъчната си шапка на случайно търсене в интересуващите го области. Извън семейството му неговите мисли бяха насочени най-вече към луните на Юпитер/Луцифер/, не на последно място защото всички го признаваха за водещ специалист по проблема, избран за постоянен член на Комисията за Европа.
Комисията беше създадена почти хиляда години по-рано с цел да обсъжда какво може и трябва да се прави с този загадъчен спътник. През вековете тя бе натрупала огромно количество информация, още от данните на „Вояджър“, прелетял покрай Европа през 1979 г., и първите подробни проучвания на орбиталния космически кораб „Галилей“ през 1996 г. — рождената година на Пул.
Подобно на повечето дълго съществували организации, Комисията за Европа постепенно беше закостеняла и вече се събираше само когато се случеше нещо ново. Появата на Халмън я стресна и тя избра за свой председател нов и енергичен човек, чието първо дело бе да кооптира Пул.
Макар че не можеше да помогне с нова информация, включването му в Комисията изключително го зарадва. Това му даваше официална длъжност. До този момент изпълняваше ролята на нещо, което по негово време наричаха „национално богатство“ и от което малко се срамуваше. Въпреки че се радваше на разкошния живот, осигуряван му от богат свят, за какъвто дори не биха могли да мечтаят някогашните разкъсвани от войни епохи, той изпитваше нужда да оправдае съществуването си.
Изпитваше и друга нужда, която рядко признаваше дори пред себе си. Макар и съвсем за кратко, по време на странната им среща две десетилетия преди това Халмън беше разговарял с него. Пул бе сигурен, че ако поиска, лесно би могъл отново да го направи. Нима контактът с хора вече не го интересуваше? Надяваше се, че не е така. И все пак това можеше да е едно от обясненията за мълчанието му.
Често поддържаше връзка с Тиъдър Хан — активен и яростен, както винаги, и вече официален представител на Комисията за Европа на Ганимед. След завръщането на Пул на Земята, Хан безуспешно се беше опитвал да разкрие комуникационен канал с Боумън. Професорът не можеше да разбере защо дългите списъци от важни въпроси по теми от жизнен, философски и исторически интерес не получават дори съвсем кратки отговори.
— Дали Монолитът толкова много го ангажира, че твоят приятел Халмън няма време да разговаря с мен? — оплака се на Пул Хан. — Във всеки случай, какво прави с времето си?
Въпросът бе съвсем основателен. И като гръм от ясно небе, Боумън лично му отговори по съвсем обикновен видеофон.
33. Контактът