Решението, което задоволи всички (освен неколцина екстремисти, издигнали лозунга „Долу ръцете от Луната!“), бе да ги откарат на Луната и да ги съхраняват в лаборатория, намираща се в края на еднокилометрова шахта, изкопана в изолираната планина Пико, една от най-характерните особености на Маре имбриум. И през годините към тях се бяха присъединили някои от най-невероятните примери на зловеща човешка изобретателност — всъщност, на човешкото безумие.
Сред тях имаше газове и течности, които дори в микроскопични дози причиняваха бавна или мигновена смърт. Някои бяха създадени от членове на религиозни култове, които макар и с разстроена психика, бяха успели да придобият значителни научни познания. Много от тях вярваха, че наближава краят на света (когато, разбира се, щяха да бъдат спасени само те). В случай, че Господ е достатъчно разсеян, за да отложи този ден, те искаха да се подсигурят, че ще са в състояние да поправят Неговия злополучен пропуск.
Първите удари на тези убийствени фанатици бяха извършени срещу такива уязвими цели като претъпкани станции на метрото, световни изложения, спортни стадиони, попконцерти… Бяха убити десетки хиляди и много повече бяха ранени, преди в началото на двайсет и първи век да овладеят тази лудост. Както често се случва, злото доведе до някои положителни резултати, защото принуди световните органи на реда да си сътрудничат както никога дотогава. Дори държави, които бяха подпомагали политическия тероризъм, не можеха да толерират тази негова напълно непредсказуема разновидност.
Химическите и биологичните вещества, използвани при тези удари — както и в по-ранни форми на война — се присъединиха към смъртоносната колекция в Пико. Ако съществуваха, техните противоотрови се съхраняваха заедно с тях. Надяваха се, че нито едно от тези оръжия няма повече да ужасява човечеството — но продължаваха да ги пазят под строга охрана в случай, че възникне някаква отчаяна нужда.
Макар че можеха да се класифицират като „вируси“, третата категория неща, съхранявани в склада „Пико“, никога не бяха убивали или наранявали когото и да е — поне пряко. Дори не бяха съществували преди края на двайсети век, но само за няколко десетилетия причиниха щети за милиарди долари и често погубваха хора също толкова резултатно, колкото и което и да е физическо заболяване. Това бяха болести, които атакуваха най-новия и гъвкав помощник на човечеството — компютъра.
Получили наименованията си от медицинските речници — вируси, приони, тении — те представляваха програми, които често със зловеща точност подражаваха на поведението на своите органични роднини. Някои бяха безвредни — просто закачливи шеги, измислени, за да изненадват или забавляват компютърните оператори с неочаквани съобщения и изображения на екрана. Други бяха далеч по-зловредни — специално предназначени да предизвикват катастрофи.
В повечето случаи те бяха създадени с чисто користна цел — като оръжия, които образовани престъпници използваха, за да изнудват банките и бизнесорганизациите, вече изцяло зависещи от ефикасното функциониране на компютърните системи. При предупреждението, че ако не прехвърлят няколко мегадолара на анонимна сметка в чужбина, техните информационни банки ще бъдат автоматично унищожени в определено време, повечето жертви предпочитаха да не рискуват опасността от непоправима катастрофа. Затова плащаха, при това често — за да избегнат публично или дори лично опозоряване — без да уведомят полицията.
Този разбираем стремеж към конфиденциалност улесняваше електронните обири на компютърните крадци. Дори когато ги залавяха, съдебните системи се отнасяха внимателно с тях, защото не знаеха как да се справят с такива нови престъпления — пък и в крайна сметка, не бяха наранили никого, нали? Всъщност, след като излежаваха кратките си присъди, мнозина от извършителите тайно бяха наемани от собствените им жертви по стария принцип, че от бракониерите стават най-добрите пазачи.
Тези компютърни престъпници бяха мотивирани единствено от алчност и определено не желаеха да унищожават организациите, от които се препитаваха — никой разумен паразит на убива приемника си. Но имаше и други, много по-опасни врагове на обществото…
Обикновено това бяха неприспособени индивиди — най-вече зрели мъже — които работеха съвсем сами и, разбира се, в пълна тайна. Целта им бе да създават програми, които просто да всяват опустошения и смут при разпространението си по световните кабелни и радиомрежи, или с физически носители като дискети и CD-ROM. И после се наслаждаваха на настаналия хаос, радваха се на чувството за власт, с което се изпълваха жалките им душици.