Пул я взе с неохота — чудеше се дали куриерът, получил ужасяващата задача да откара ядрото на приготвената за Хирошима атомна бомба до тихоокеанската военновъздушна база, се е чувствал по същия начин. И все пак, ако всичките им страхове бяха оправдани, неговата отговорност навярно бе още по-голяма.
А нямаше как да е сигурен, че дори първата част от мисията му ще мине успешно. Тъй като никоя верига не можеше да е абсолютно сигурна, все още не бяха съобщили на Халмън за проекта „ДАМОКЪЛ“ — Пул щеше да го направи, когато се завърнеше на Ганимед.
После можеше само да се надява, че Халмън ще се съгласи да изиграе ролята на Троянски кон — и така може би да предизвика собствената си гибел.
38. Превантивният удар
Беше странно след всички тези години отново да е в хотел „Гранимед“ — най-вече защото въпреки всичко случило се, му се стори абсолютно същият. Когато влезе в апартамента „Боумън“, пак го посрещна познатото изображение на приятеля му. И както се надяваше, там го очакваше Боумън/Халмън, който изглеждаше съвсем малко по-безплътен от древната холограма.
Преди да успеят дори да се поздравят, стенният видеофон издаде настоятелното си трио от издигащи се тонове — също непроменено от последното му идване — и на екрана се появи стар приятел: прекъсване, което по всяко друго време Пул би посрещнал с радост.
— Франк! — извика Тиъдър Хан, — защо не ме предупреди, че пристигаш? Кога можем да се срещнем? Защо няма образ — има ли някой при теб? И какви бяха всички онези официални типове, които кацнаха едновременно…
— Моля те, Тед! Да, съжалявам, но повярвай ми, имам основателни причини. По-късно ще ти обясня. И наистина не съм сам. Ще те потърся веднага щом мога. Довиждане!
След като със закъснение даде командата „Не ме безпокойте“, Пул любезно каза:
— Извини ме за това. Знаеш кой беше, разбира се.
— Да, доктор Хан. Той често се опитваше да се свърже с мен.
— Но ти изобщо не си му отговорил. Може ли да попитам защо? — Макар че имаше да се тревожи за далеч по-важни проблеми, Пул не успя да устои на изкушението да му зададе този въпрос.
— Единственият канал, който исках да поддържам, беше този между нас с теб. Освен това често ме нямаше. Понякога с години.
Това бе изненадващо — макар че не би трябвало. Пул отлично знаеше, че Халмън е виждан на много места в различни моменти. Но чак пък „с години“? Можеше да е посетил много звездни системи — навярно тъкмо затова имаше информация за Нова Скорпио, само на четирийсет светлинни години разстояние. Но беше абсолютно изключено да е стигнал чак до Централата — пътуването би отнело деветстотин години.
— Какъв късмет, че си бил тук, когато имахме нужда от теб!
Халмън се поколеба, преди да отговори — нещо изключително необичайно за него. Мълчанието продължи много повече от неизбежното забавяне от три секунди. После бавно попита:
— Сигурен ли си, че е късмет?
— Какво искаш да кажеш?
— Не ми се ще да говоря за това, но на два пъти зърнах… сили… същности… далеч по-могъщи от Монолитите и навярно техни създатели. Възможно е и двамата изобщо да не сме толкова свободни, колкото си мислим.
Това наистина бе смразяваща мисъл — Пул положи съзнателно усилие да я сподави и да се съсредоточи върху непосредствения проблем.
— Да се надяваме, че притежаваме достатъчно свободна воля, за да направим необходимото. Навярно въпросът ми е глупав. Монолитът знае ли, че се срещаме? Възможно ли е да стане подозрителен?
— Той не е способен на такава емоция. Монолитът има много устройства за предотвратяване на грешки, някои от които разбирам. Но това е всичко.
— В състояние ли е да ни подслушва?
— Не вярвам.
„Иска ми се да бях сигурен, че е толкова наивен и простодушен свръхгений“ — помисли си Пул, докато отключваше куфарчето си и вадеше запечатаната кутия с плочката. При тази ниска гравитация тя почти нямаше тегло. Просто не беше за вярване, че в нея може да се крие съдбата на човечеството.
— Нямаше начин да установим безопасна връзка с теб, затова не можехме да навлизаме в подробности. Тази плочка съдържа програми, които, надяваме се, ще попречат на Монолита да изпълни каквито и да е заповеди, застрашаващи човечеството. Това са двайсет от най-унищожителните вируси, създавани някога, за повечето от които не е известно противодействие — в някои случаи се смята, че такова няма. Всеки от тях има по пет копия. Бихме искали да ги пуснеш, когато и ако решиш, че се налага. Дейв — Хал — никой никога не е бил натоварван с такава отговорност. Но нямаме друг избор.