Отговорът отново сякаш се проточи повече от трисекундното пътуване от Европа.
— Ако направим това, Монолитът може да престане да функционира. Не сме сигурни какво ще се случи с нас после.
— Разбира се, обмислихме този въпрос. Но дотогава ти със сигурност трябва да имаш много възможности, някои от които навярно надхвърлящи разбиранията ни. Освен това ти пращам плочка с памет един петабайт. Десет до петнайсет байта15 са повече от достатъчни да поберат всички спомени и преживявания на много животи. Това ще ти даде път за бягство. Подозирам, че имаш и други.
— Прав си. Когато дойде моментът, ще решим кой от тях да използваме.
Пул се отпусна — доколкото изобщо можеше в тази извънредна ситуация. Халмън бе готов да помогне — все още имаше достатъчно връзки с произхода си.
— А сега трябва да ти пратим тази плочка — физически. Съдържанието й е прекалено опасно, за да го излъчваме по радиото или по оптичен канал. Зная, че притежаваш широкообхватен контрол на материята, нали неведнъж си взривявал орбитални бомби? В състояние ли си да я прехвърлиш на Европа? А можем да я пратим и по автокуриер до всяка точка, която посочиш.
— Така ще е най-добре. Ще я взема от Циенвил. Ето координатите…
Пул продължаваше отпуснато да седи на стола си, когато мониторът в апартамента „Боумън“ отвори вратата пред ръководителя на придружаващата го от Земята делегация. Дали полковник Джоунз беше истински полковник — а и дали се казваше Джоунз — всъщност не го интересуваше. Беше достатъчно, че е превъзходен организатор и с безшумна ефикасност управлява техниката на операция „ДАМОКЪЛ“.
— Е, Франк — пратихме ги. Ще кацнат след час и десет минути. Предполагам, че оттам ще ги поеме Халмън, но не разбирам как точно ще се справи с тези плочки.
— И аз се чудех за това, докато някой от Комисията за Европа не го обясни. Според добре известна — макар и не на мен! — теорема, който и да е компютър можел да имитира всеки друг. Затова съм сигурен, че Халмън знае какво точно прави. Иначе изобщо нямаше да се съгласи.
— Надявам се, че си прав — отвърна полковникът. — Ако не… е, не зная каква алтернатива ни остава.
Последва мрачна пауза, докато Пул не положи всички усилия, за да намали напрежението.
— Между другото, чувал ли си местните слухове за нашето посещение?
— Кои по-точно?
— Че сме специална комисия, пратена да разследва престъпността и корупцията в този граничен град. Кметът и шерифът сто процента са се уплашили.
— Само как им завиждам — отвърна полковник Джоунз. — Понякога е истинско облекчение да можеш да се тревожиш за нещо толкова обикновено.
39. Богоубийството
Също като всички обитатели на Анубис сити (вече 65 521 души), д-р Тиъдър Хан се събуди скоро след полунощ местно време от звука на общата тревога. Първата му реакция беше: „Само не ново ледотресение, за Деус!“.
Той се втурна към прозореца и толкова силно извика „Отвори се“, че стаята не го разбра. Наложи се да повтори командата с нормален глас. Светлината на Луцифер би трябвало да нахлуе вътре и да обагри пода с мотивите, които толкова очароваха посетителите от Земята, защото не помръдваха нито със стотна от милиметъра.
Този неизменен лъч светлина вече го нямаше. Когато в пълно изумление зяпна през огромния прозрачен балон на анубиския купол, Хан видя небе, каквото Ганимед не бе познавал от хиляда години насам. По него отново сияеха звезди — Луцифер го нямаше.
И после, когато се вгледа в забравените съзвездия, Хан забеляза нещо още по-ужасяващо. Там, където трябваше да е Луцифер, имаше малък диск абсолютна чернота, затъмняваща непознатите звезди.
„Има едно-единствено обяснение — вцепенено си каза Хан. — Луцифер е погълнат от черна дупка. И сега може би е наш ред.“
Пул наблюдаваше същия спектакъл от балкона на хотел „Гранимед“, но изпитваше по-сложни чувства. Още преди общата тревога секретарят му го беше събудил със съобщение от Халмън.
— Започва се. Заразихме Монолита. Но един — а може би няколко — от вирусите проникна в собствените ни вериги. Не знаем дали ще сме в състояние да използваме плочката, която ни даде. Ако успеем, ще се срещнем с теб в Циенвил.
После се разнесоха удивителни и странно трогателни думи, чието точно емоционално съдържание щеше да се обсъжда поколения наред:
— Ако не успеем да запишем плочката, не ни забравяйте.
От стаята Пул чу гласа на кмета, който полагаше всички усилия да успокои събудилите се граждани на Анубис. Макар че започна с онова най-ужасяващо официално заявление „Няма основание за тревога“, кметът наистина предложи утешителни думи.
15
Вероятна грешка в превода; по-достоверно е „десет на петнайста степен байта“. Бел.Mandor.