За да видим поредицата за „Одисеите“ в перспектива, трябва да си спомним, че когато двамата със Станли започвахме да замисляме „Как беше спечелена Слънчевата система“, както я наричаме помежду си, Космическата ера бе едва седемгодишна и нито едно човешко същество не се бе отдалечавало на повече от сто километра от родната планета. Макар президентът Кенеди да бе заявил, че Съединените щати възнамеряват да отидат на Луната „през настоящото десетилетие“, за повечето хора това трябва да е изглеждало като далечна мечта. Когато в мразовития 29 декември 1965 г. започнахме снимките в Саут Лъндън23, ние дори не знаехме как изглежда отблизо лунната повърхност. Все още се страхувахме, че първата дума, произнесена от стъпилия на Луната астронавт, ще е „Помощ!“ и той ще потъне във финия като талк пласт лунен прах. Като цяло обаче се справихме сравнително добре: единствено фактът, че лунните ни пейзажи са по-назъбени от действителните — огладени от еоните на триене от метеоритен прах — разкрива, че „2001“ е създаден през епохата преди „Аполо“.
Днес, разбира се, изглежда смешно, че изобщо сме можели да си представим гигантски космически станции, орбитални хотели „Хилтън“ и експедиции до Юпитер още през 2001 г. Сега е трудно разбираемо, че през шейсетте години имаше сериозни планове за постоянни лунни бази и пътувания до Марс — които да се осъществят до 1990 г.! Всъщност, в студиото на Си Би Ес непосредствено след изстрелването на „Аполо 11“ чух вицепрезидента на Съединените щати разпалено да заявява: „Сега трябва да идем на Марс!“.
Както се оказа, той имаше късмет, че не отиде в затвора. Онзи скандал, плюс Виетнам и Уотъргейт, е една от причините тези оптимистични сценарии никога да не се реализират.
Когато през 1968 г. излязоха филмът и книгата „2001: Една Одисея в космоса“, възможността за продължение изобщо не ми идваше наум. Но през 1979 г. наистина бе пратена мисия до Юпитер и ние получихме първите снимки отблизо на гигантската планета и заобикалящите я луни.
Разбира се, космическите сонди24 на „Вояджър“ бяха автоматични, но изображенията, които пратиха, създаваха истински — и напълно неочаквани — светове от нещо, представляващо до този момент само светли точки в най-мощните телескопи. Постоянно изригващите серни вулкани на Йо, надупченото лице на Калисто, странният пейзаж на Ганимед — сякаш откривахме цяла нова Слънчева система. Изкушението да я проуча бе неустоимо, оттук и „2010: Втората Одисея“, която също ми даде възможност да науча какво се е случило с Дейвид Боумън, след като се събудил в онази загадъчна хотелска стая.
През 1981 г., когато започнах да пиша новата книга, все още бушуваше Студената война и аз чувствах, че ще изпадна в рисковано положение — и ще се изложа на ударите на критиката — като опиша съвместна американско-руска експедиция. Освен това подчертах надеждата си за бъдещо сътрудничество, като посветих романа на нобелиста Андрей Сахаров (тогава все още в заточение) и космонавта Алексей Леонов — когато в Звездното градче му казах, че ще нарека кораба на негово име, той с типичния си темперамент възкликна: „Значи ще е добър кораб!“.
Все още ми се струва невероятно, че когато през 1983 г. направи превъзходната си киноверсия, Питър Хайъмс успя да използва действителните снимки на луните на Юпитер, получени от мисиите на „Вояджър“ (някои от тях след компютърна обработка в лабораторията за реактивни двигатели, източник на оригиналите). Далеч по-добри изображения обаче се очакваха от амбициозната мисия „Галилей“, която в продължение на много месеци трябваше да извърши подробно проучване на основните спътници. Информацията ни за тази нова територия, до този момент получавана само от кратки полети покрай тях, щеше невероятно много да се обогати — и аз нямаше да имам оправдание, че не съм написал „Втората Одисея“.
Уви — нещо трагично по пътя към Юпитер. Според плановете „Галилей“ трябваше да се изстреля от космическата совалка през 1986 г. — но катастрофата на „Чалинджър“ изключи тази възможност и скоро стана ясно, че поне още десет години няма да получим нови данни за Йо и Европа, Ганимед и Калисто.
Реших да не чакам и завръщането на Халеевата комета (1985) във вътрешните части на Слънчевата система ми даде неустоима тема. Следващото й появяване през 2061 г. щеше да е подходящ момент за трета „Одисея“, но тъй като не бях сигурен кога ще мога да я предам, поисках от издателката си съвсем скромен аванс. С много скръб цитирам посвещението на „2061: Третата Одисея“:
23
В Шепъртън, унищожен от марсианците в една от най-драматичните сцени на шедьовъра на Уелс „Война на световете“. — Бел.а.
24
Които използваха „прашка“ или „гравитационно привличане“, като прелитаха близо до Юпитер — точно както прави „Дискавъри“ в романа „2001“. — Бел.а.