— Да, разбира се, но…
— Знаете ли — прекъсна ме той, — достатъчно е да пусна една малка обява и утре сутринта ще имам стотина кандидати, които ще се блъскат пред входа и всеки от тях ще се моли да заеме вашето място. Не искам да ви хващам натясно, защото сте тук отдавна и не съм имал истински причини да бъда недоволен от вас, но това не ми харесва. Не мисля, че можете да настанявате тук подобни момичета и да си вършите работата както трябва, разбирате ли какво искам да кажа?
— Разговаряли ли сте с Жорж? — поинтересувах се аз.
Той кимна. Направо отблъскващ беше и си го знаеше. Бе превърнал този си недостатък в истинско оръжие.
— Добре — продължих аз, — тогава той сигурно ви е казал също, че тя доста ни помага. Кълна ви се, че без нея нямаше да се справим. Да бяхте видели само щетите от проклетия циклон, почти нищо не бе оцеляло, а тя се зае с покупките, докато ние с Жорж се опитвахме бързо да ремонтираме бунгалата. Тя сложи маджун на прозорците, събра опадалите вейки и листа, търчеше напред-назад… нито за миг не е стояла без работа…
— Не казвам, че…
— И още нещо, господине, никога не е поискала да й се плати. Жорж може да ви каже, че благодарение на нея спестихме много време…
— С една дума, бихте искали да затворя очи, така ли?
— Слушайте… може би станах малко късно тази сутрин, но в момента работя по десет-дванайсет часа на ден. Ужасно много бачкане имахме, достатъчно е да хвърлите един поглед. Обикновено призори съм вече на крак, не зная какво стана днес. Бих се изненадал, ако се повтори.
Той се потеше на слънцето, обмисляше нещо, като въртеше глава на всички посоки. После огледа обстановката наоколо.
— Би трябвало всички тези бунгала да се пребоядисат — каза. — На нищо не приличат вече…
— Да, добре би им се отразило. А и ще привличат погледа откъм шосето. Говорихме си вече с Жорж за това…
— Добре, тогава има може би начин да се споразумеем… Бихте могли да се впрегнете двамата с вашата приятелка.
Работата беше толкова непосилна, че направо пребледнях, като си помислих за това.
— Шегувате се… — казах. — Та работата е за цяло предприятие, давате ли си сметка… Краят й няма да се види никога!
— Вие двамата сте едно малко предприятие — изхили се подигравателно той.
Прехапах устни. Този тип наистина ни държеше в ръцете си и ми беше трудно да преглътна горчивия хап. Защо се случват такива гадости? Как е възможно човек да попада в подобни ситуации? Чувствах се уморен още преди да съм започнал деня.
— Добре, но бих искал да знам колко ще получава тя — въздъхнах аз.
Усмивката му стана по-широка. Стисна ме за рамото с късите си като кебапчета пръсти.
— Дявол да го вземе, карате ме да се смея. Само преди пет минути искахте да забравя за това момиче, нали? Как бих могъл да го сторя, ако ще трябва да плащам? И таз добра!
Истински боклук беше тоя тип, от онези, които се срещат на всяка крачка и от допира с тях в устата ви остава горчив привкус. Гледах в краката си, имах чувството, че са приковани към земята, и челюстите ме боляха. Изтрих бавно устните си с ръка и притворих очи. Това означаваше капитулация. Онзи сигурно беше свикнал с подобни реакции и правилно изтълкува посланието ми.
— Чудесно! Ще ви оставя да работите. Ще намина отново да видя дали се справяте добре. Ще се отбия при Жорж, за да поръчаме боите…
Отдалечи се, като мачкаше носната си кърпа. Попристъпвах още малко от крак на крак, преди да се реша да се прибера вътре. Бети беше под душа, виждах я през завесата. Всъщност бях притиснат от всички страни. Седнах на масата и изпих едно хладко кафе. Отвратително.
Тя излезе, увита в пешкир, и седна право в скута ми.
— Я ми кажи, кой беше тоя тип? Кой му е позволил да влиза?
— Той няма нужда от разрешение — казах. — Това е собственикът.
— И какво от това? Не се влиза така. Той направо се самозабравя!
— Да, права си. Точно това му казах и аз.
— А какво искаше всъщност?
Погалих я по едната гърда без задна мисъл в главата. Чувствах се по-скоро изпразнен и като си помислех за работата, която ни чакаше, майчице, направо краката ми се подкосяваха, лошо ми ставаше.
— Е, какво искаше? — настоя тя.
— Нищо… Тъпотии… Иска да пребоядисаме две-три съборетини.
— Моментът е съвсем подходящ… Обожавам боядисването!
— И това ако не е късмет — казах аз.
На другата сутрин един довтаса с пикап и стовари двеста или триста килограма бои и тапети.