Изведнъж скочи. Грабна бидона с розова боя. Капакът прелетя над главите ни като златен диск. Всичко стана тъй бързо, че никой нямаше време да реагира. Очаквах най-лошото.
— О, не, Бети… — примолих се аз.
Но това не я спря. Хвърли се право към колата на собственика и изля бидона върху покрива — няколко литра индианско розово. Онзи можа само да изхълца. Бети му се усмихна, показвайки всичките си зъби.
— Колкото да боядисам таратайката ти, нямам нищо против, не е толкова досадно и става доста бързо… Но виж, другото няма да приема, страхувам се, че здравето ми няма да позволи…
След тези думи тя изчезна и ни бяха нужни няколко секунди, за да дойдем на себе си — боята вече беше стигнала до вратите.
— Няма нищо… Не е голяма беля… С малко повечко вода ще се изчисти — отбелязах аз. — Много е пунтово така.
Няма как, измих му колата. Отне ми повече от час и едва успях да го успокоя. Казах му, че всичко ще се уреди, че й е дошъл мензисът, че е преуморена, че горещината я изнервя и че тя първа ще съжалява. По дяволите, забравете случилото се, настоях аз, ще ви боядисам всички боклукчийски кофи и всички лампи.
Той се качи в колата със стиснати зъби и преди да потегли, му позачистих предното стъкло. После останах сам сред алеята. Беше почти тъмно и се чувствах скапан, бях на края на силите си. Въпреки това знаех, че едва сега започва най-трудното. На трийсет и пет години бях и не можех повече да се шегувам с тези неща, не си правех илюзии. Най-трудното бе да отида при Бети. Дадох си още пет минути, преди да тръгна. Виждах светлината в бунгалото, постоях пет минути неподвижен, с вдигната глава, опитвайки се да подуша откъде ще духне вятърът на бедствието. Мисля, че точно от този момент нещата взеха странен обрат.
Бети бе извадила бутилката на масата. Седеше на един стол разкрачена и с наведена глава, а косите й падаха напред. Когато влязох, тя остана в същата поза пет секунди, преди да ме погледне. Никога не ми е изглеждала толкова красива. Аз съм много проницателен и веднага разбрах, че тя не е просто вбесена. Беше тъжна. Сто години да живея, не бих могъл да понеса такъв поглед.
— Каква е тази история? — попита с глух глас. — Какво си изкомбинирал с тоя тъпанар?
Приближих се до масата да си налея една чаша. На плещите си мъкнех огромен невидим товар, тъй че дишах учестено.
— Не беше съгласен да останеш тук. Освен ако не се захванем с това бачкане. Много е просто.
Тя се изсмя нервно, а очите й блестяха като ахати.
— Мда… доколкото разбирам, би трябвало да се нагърбя с всички тези скапани съборетини, за да получа разрешение да гния тук? Та това е все едно сам да си го вкараш, не намираш ли?
— В известен смисъл.
Тя си напълни една чаша, аз също. Леко се потях.
— Човек не може да избяга от мръсниците — продължи мисълта си тя. — Пълно е с тях по улиците. Но в такива моменти трябва да ги очистиш, а не да разговаряш с тях. А най-много ме вбесява, че си се оставил това нищожество да те мине и си приел бачкането…
— Опитах се да претегля и хубавите, и лошите страни — оправдах се аз.
— Не е трябвало да го правиш, просто да го беше пратил на майната му, въпрос на гордост, да ти се не знае! Какво си въобразява тоя скапаняк, че сме задръстени загубеняци, които ги бива само да му лъскат патъците… Ама че съм тъпачка, трябваше да му издера очите!
— Слушай, ако трябва да боядисам бунгалата, за да можем да останем заедно, ще го направя и ще пея. Усилието е направо нищожно, като си помисля какво печеля…
— Я стига! Няма ли най-сетне да се решиш да отвориш очи? Абсолютно откачен си, честна дума! Погледни в каква дупка живеем и онзи мръсник ти плаща мизерна заплата, за да те погребе тук. Виж докъде си се докарал в средата на живота си, кажи ми поне какво си спечелил от всичко това, покажи ми чудесата, заради които си се оставил да ти го начукат.
— Добре де, добре… И двамата сме в същото положение. Няма съществена разлика.
— А, моля ти се… Не ми излизай с такъв номер! Защо мислиш, че съм с теб, какъв смисъл има, ако не ти се възхищавам, ако не мога да се гордея с теб… Губим си времето тук, това е идеалното място човек да тренира за оня свят!
— Добре, съгласен съм, може и така да е… Но как си го представяш да се чупиш оттук с ръце в джобовете и да затънеш в същата тиня, но малко по-далеч… Да не би да смяташ, че ще намерим мангизи край пътя? Струва ли си усилието?
Пийнахме по глътка, трябваше да се подкрепим, за да можем да продължим с тези празни приказки.