На другата сутрин се обърнах в леглото и видях, че тя не е до мен. Седеше на масата, отпуснала глава на ръцете си над един от знаменитите бележници. Беше вече съмнало, но лампата още светеше. Стаята бе задимена. По дяволите, казах си, цяла нощ не е мръднала оттам. Облякох се набързо, като я гледах, а гърлото ми бе пресъхнало. Питах се дали да не й изстрелям като начало някоя страхотна къса реплика, за да започнем деня, или да си трая. Тя въобще не ми обръщаше внимание, от време на време отгръщаше някоя страница и отново подпираше челото си с ръце. Това ме изнерви. Повъртях се на едно място и реших да сваря кафе. Слънцето започваше да пълзи по стените.
Подложих глава под чешмата, после поставих кафеника на масата с две дълбоки чаши. Сипах кафе в едната и я сложих пред нея. Тя я хвана, без да ме погледне, без да благодари, очите й бяха подути от безсъние, а косите й стърчаха на всички страни. Изгълта кафето, преди да съм успял да сложа захар, като обръщаше глава настрани, за да може да продължи четенето. Изчаках да видя дали няма да стане нещо, дали ще ме забележи, или ще се свлече от стола, капнала от умора. След това станах, като се плеснах с ръце по бедрата.
— Ами… аз тръгвам — казах.
— Хм… да, да…
Сигурен бях, че въобще не е разбрала какво й бях казал.
— Как е… харесва ли ти? — попитах.
Този път не ме и чу. Попипа с ръка по масата, за да вземе цигарите си. Това поне малко ще я разсее, помислих си аз, и може би нещата ще се поуталожат. На повече не се надявах. Достатъчно ми беше да я задържа при себе си.
Изгасих светлината на излизане и въпреки че тя не ме удостои дори с един поглед, всичко беше съвсем различно в това ранно утро. Светът наоколо плуваше в красива жълта светлина, като само тук-таме бяха останали няколко сенчести кътчета. Трябва да беше много рано, навън нямаше жива душа, бях съвсем сам с леко горчив вкус в устата.
Отидох да взема бидон с боя. Хванах един от горния ред, но ми се изплъзна от ръцете, отскочих назад и си ударих кръста в задницата на фолксвагена. Привидяха ми се звезди посред бял ден. Онзи тип от сервиза бе предложил за него колкото да си купи човек крем за лице и пазарлъкът пропадна. Сега съжалявах, защото просто не знаехме какво да правим с тази бричка. Разтрих си кръста, псувайки — ето ти нов проблем, списъкът ставаше прекалено дълъг. Затворих вратата на склада и се понесох с бидона, като се мръщех от слънцето като олигофрен.
Заех се с бунгало номер две, като си мислех за Бети, надвесена над масата в компанията на моите драсканици. Това малко ме окуражи и с олекнало сърце ударих първата четка.
Не бяха изминали повече от пет минути, когато забелязах как капаците се разтварят и се появява мутрата на някакъв тип. Беше наемателят, недообръснат, по потник, току-що излюпил се от леглото, от ония, дето представляват някаква фирма за целия район — неговата специалност бяха очилата.
— А, ти ли си… — каза. — Какво се бъзикаш?
— Не си ли личи?
Той поклати подигравателно глава.
— Знаеш ли, не е лошо да побачкаш за разнообразие… После и ВЪТРЕ ли ще боядисваш?
— Да, започнете да местите мебелите.
Той се прозя, после ми предложи кафе. Поговорихме за това-онова и се захванах отново с бачкането. При всяко движение валякът засмукваше шумно въздуха, бих предпочел да работя с нещо по-тихо.
Времето течеше бавно и работата беше все така еднообразна, само дето се катерех и слизах по стълбата, а температурата се покачваше. Не си давах много зор, чувствах се скован, бялото ме заслепяваше. Единственото досадно нещо беше струйката боя, която се стичаше по ръката ми, беше доста неприятно и каквото и да правех, не можех да се отърва от нея, гъделичкаше ме, сърбеше ме, направо се вкисвах. Да си кажа честно, бояджийството не е моя слабост, целият се изплескваш и бързо ти писва.
Но тази сутрин имах нужда точно от такова бачкане, за да се разсея. Исках да се усамотя. Дори забавих дишането си и притворих очи. Ефектът беше такъв, че не чух шума на мотора. Просто видях как Бети мина покрай мен с пикапа.
Сякаш ме прободоха с кама в корема. Тръгна си, помислих, това е, замина, изостави ме! Стана ми адски кофти, почувствах как изпадам в паника, но продължих още две-три секунди да боядисвам, докато мечето съвсем пресъхна. После захвърлих всичко и се втурнах към бунгалото, като се молех да не е офейкала наистина, още повече пък с колата на фирмата. Връхлетях вътре като див звяр, дишайки тежко, и ми бяха нужни няколко секунди, за да забележа, че нещата й си бяха по местата. Наложи се да придърпам един стол, краката не ме държаха. Трябва съвсем да съм психясал, щом реагирах така. Изправих се отново, за да докосна пак дрехите й, късите й полички, тениските й, идваше ми да започна да си удрям шамари. Видях също, че малките ми бележници бяха грижливо подредени в един кашон. Изгълтах на един дъх голяма чаша вода и се заех отново с бачкането.