Отворих една бира на ръба на масата.
— Добре, нека ти кажа, че си била съвсем права да постъпиш така. Оправдавам те напълно.
Зелените й очи блеснаха, чувствах как животът отново се връща в нея, сграбчва я през кръста и разтърсва дългите й коси над масата.
— Ха, този тип сигурно си беше въобразил, че му принадлежа, ясен ти е, нали…
— Да, да, разбира се. Вярвай ми.
— Хм… като че ли от една възраст нагоре всички откачат.
— Мислиш ли?
— Разбира се, напълно изкукуригват.
Разчистихме масата, после взех двата куфара и ги внесох вътре. Тя вече действаше с мръсните чинии, виждах водата, която пръскаше пред нея. Заприлича на странно цвете с прозрачни тичинки и сърцевина от светлолюлякова изкуствена кожа — малко бяха познатите ми момичета, които можеха да носят така безгрижно минижуп с подобен цвят. Хвърлих куфарите върху леглото.
— Знаеш ли — казах, — в известен смисъл не е лошо, че стана така…
— Значи смяташ, че…
— Да, общо взето, не мога да понасям хора, но съм доволен, че идваш да живееш у дома.
На другата сутрин тя беше станала преди мен. Толкова отдавна не бях закусвал с компания. Бях забравил какво е, не си спомнях вече как се чувства човек. Станах и се облякох, без да кажа нито дума, целунах я по врата, като минавах зад нея, и седнах пред чашата с кафе. Тя мажеше с масло широки като водни ски филии, като въртеше очи, и не можех да не се усмихна — денят наистина започваше обещаващо.
— Е, добре, ще се опитам да претупам набързо бачкането — казах. — Ще прескоча до града, искаш ли да дойдеш с мен?
Тя огледа стаята, клатейки глава:
— Не, не, мисля, че трябва да сложа малко ред тук.
Оставих я и отидох да изкарам пикапа от гаража. После спрях пред рецепцията. Жорж беше полузаспал на стола си с разтворен на корема вестник. Минах зад него и взех една чанта с бельо.
— А, ти ли си? — измърмори той.
Грабна един сак и ме последва, прозявайки се. Хвърлихме бельото в дъното на пикапа и се върнахме за останалото.
— Вчера пак видях момичето — каза той.
Не отговорих нищо, мъкнех една бохча.
— Мисля, че теб търсеше. Не беше ли за теб?
Идваше, тътрейки крака. Слънцето започваше да пече яко.
— Едно момиче с къса светлолюлякова пола и дълги черни коси — прибави той.
В този момент Бети излезе от бунгалото и се затича към нас. Гледахме я как се приближава.
— За момиче като това ли говориш? — попитах.
— Дяволска работа! — изруга той.
— Точно така. Мен е търсила.
След това ги запознах и докато старчето изпълняваше любимия си номер на превзета учтивост, качих се да взема списъка с поръчките, закачен до гишето. Сгънах бележката в джоба си и се върнах в колата, палейки първата цигара. Бети се беше настанила на допълнителната седалка и разговаряше с Жорж през стъклото. Заобиколих пикапа и седнах зад волана.
— Като поразмислих — каза тя, — реших и аз да дойда.
Обгърнах рамото й с ръка и потеглих бавно, така удоволствието щеше да продължи по-дълго. Тя ми подаде ментова дъвка. Хвърли опаковката на пода. През целия път се притискаше в мен. Не беше необходимо да отварям книгата на Идзин, за да разбера колко беше хубаво.
Първо се отървахме от бельото, а след това занесох списъка с поръчките в отсрещния магазин. Продавачът в момента разлепваше навсякъде етикети. Пуснах му бележката в джоба.
— Не се притеснявай — казах. — След малко ще мина да взема нещата. И не забравяй бутилката ми…
Той се изправи прекалено бързо и си цапардоса черепа в една етажерка. И при нормални обстоятелства си беше доста загубен, а сега лицето му направо се гърчеше.
— Разбрахме се за една бутилка на петнайсет дни, не сме се уговаряли за един път седмично — каза той.
— Така е, но бях принуден да си намеря помощник. И сега трябва да се грижа и за него.
— Каква е тази история?
— Няма никаква история, а и между нас всичко ще си остане както досега. Ще продължа да пазарувам при теб, ако съумееш да проявиш повече интелигентност.
— За Бога, една бутилка седмично вече е прекалено!
— Смяташ ли, че на всички им е широко около врата?
В този момент той забеляза Бети, която ме чакаше в пикапа с бялата си фланелка и екстравагантните обеци, които блестяха на светлината. Разтърка си цицината, клатейки глава:
— Не, не бих казал — забеляза. — Но мисля, че някои мръсници се подреждат по-добре от другите.