Към един през нощта онзи тип политна напред, без да предупреди, и една чиния се счупи на две от удара. Време беше да се прибираме. Соня плати сметката, като извади мангизи от джобовете на сакото му, и ние го изнесохме на улицата. В състоянието, в което се намирахме, не беше лесна работа, но навън той дойде отчасти на себе си и така ни улесни. Въпреки това трябваше да спираме под всяка улична лампа, за да си поемем дъх. Беше ни топло. Соня се притискаше към него, докато си поемахме въздух, а той се олюляваше на омекналите си крака. Ох, сладурчето ми, шепнеше тя, бедничкият ми… Питах се дали не бяха паркирали колата си в другия край на града.
По-късно тя отвори вратата на чисто нова лимузина с петметров капак на мотора и ние с мъка вкарахме вътре сладурчето. Соня ни целуна, бързаше да се прибере, за да му сложи компрес на челото. Гледахме как колата потегли, като махахме с ръка, и чудовището потъна в нощта като събрата си от езерото Нес.
След известно време успяхме да открием фолксвагена. Пожелах аз да карам. За да се почувствам добре, трябваше ми пъргава машина, с цяла редица дълги фарове, за да мога да препускам като на шега с 200 км в час. ИСКАШЕ МИ СЕ да шофирам.
— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Бети.
— Шегуваш ли се? Няма проблем.
Пресякох града като едното нищо. Нямаше голямо движение, беше много готино, само дето на моменти имах чувството, че моторът се пресилва и фолксвагенът направо подскача напред.
Навън бе черна нощ. Фаровете метяха пътя пред нас и не се виждаше друго освен бледата трепкаща светлина на таблото. Трябваше да се надвеся над предното стъкло, за да мога да видя нещо.
— Видя ли мъглата? — попитах.
— Не, нищо не виждам. За какво говориш?
Следвах плътно бялата линия, предното ляво колело бе стъпило точно на нея. След малко нещо привлече вниманието ми. Добре познавах това шосе, нямаше никакъв завой, нито дори най-малка извивка, а ето че малко по малко, почти незабележимо, тази проклета бяла линия започна да се измества надясно. Беше съвсем необяснимо. Все повече и повече ококорвах очи.
В мига, в който се врязах с фолксвагена в канавката, Бети изкрещя. Таратайката заби нос в някакъв идиотски изкоп и ударът здравата ни разтърси. Поисках да изключа мотора, но вместо това заработиха чистачките.
Бети отвори яростно вратата, без да промълви нито дума. Питах се каква я бях свършил и най-вече какво точно беше станало с нас. Излязох след нея. Фолксвагенът приличаше на огромно тъпо животно, което агонизираше с изпочупено челно стъкло.
— Бяхме нападнати от марсианци — пошегувах се аз.
Докато се обърна, тя вече бе тръгнала по шосето на високите токчета. Втурнах се след нея.
— За Бога! Не се ядосвай за колата — казах.
Тя вървеше бързо, като гледаше право пред себе си, сякаш някаква пружина я тласкаше напред — адски трудно ми беше да поддържам темпото.
— Хич не ми пука за тоя куп старо желязо! — каза. — Въобще не мисля за колата.
— Дребна работа… най-много километър да вървим. Добре ще ни се отрази.
— Не, в момента мисля за Соня — продължи тя. — Сещаш ли се коя е?
— За приятелката си ли говориш?
— Да, за нея! Не намираш ли, че има късмет моята приятелка, не смяташ ли, че може да си позволи толкова ХУБАВА УСМИВКА?
— О, по дяволите, Бети, да не започваме отново…
— Разбираш ли, ние със Соня бяхме сервитьорки в същото заведение, преди да дойда тук. Вършехме една и съща работа, лъскахме, сервирахме, метяхме, а вечер се прибирахме в стаите и си говорехме за това какъв ще бъде животът, когато приключим с този занаят. И ето че преди малко видях дългия път, който тя е изминала от това време. Завоювала си е хубаво местенце под слънцето.
Можехме вече да различим светлините на мотела в далечината. Бяхме още далеч от целта, а и пътят стана хлъзгав.
— Не си ли съгласен с мен? — настоя тя.
Продължи да вървиш, казах си, хич не обръщай внимание на приказките й, това не води доникъде, след секунда ще е забравила.
— Обясни ми защо тъпча все на същото място, кажи ми какво лошо съм направила, че не ми позволяват да се изкача поне малко по стълбата…
Спрях, за да запаля цигара, и тя ме изчака. Очите й ме пронизваха. Дадох си вид на човек, който се признава за победен.
— Ако останем тук, никога няма да ни излезе късметът — заяви тя.