Ришел Мийд
Кръвно обещание
Книга четвърта от поредицата "Академия за вампири"
В памет на моята баба, една сърцата дама от Юга и най-добрата готвачка, която някога съм познавала.
Благодарности
Благодаря изключително много на всичките мои приятели и на семейството ми, които ме подкрепяха и ми помагаха да остана здравомислеща, докато пишех тази книга. Вие сте целият свят за мен и съм ви признателна за това, че от време на време успявахте да ме измъкнете от кабинета ми! Специални благодарности и на Джей за това, че успя да ме убеди, че тази е любимата му книга (и то преди да бъде написана); на Джеси Макгейта за помощта при описанието на алхимиците; на агента ми Джим Маккарти, който ме подкрепяше и направи всичко това възможно; на редакторите Джесика Ротънбърг и Бен Шранк за безупречната обработка на ръкописа; на И. А. Гордън за „змей“ и другите преводи от руски, както и на публицистката Кейси Макинтайър за помощта й в създаването на чудесната реклама.
Накрая отново искам да благодаря на многобройните си читатели, които чрез имейлите и разговорите с мен ми засвидетелстваха любовта си към поредицата и персонажите в нея! Вие сте причината да продължавам да пиша.
Пролог
Веднъж когато бях в девети клас, трябваше да напиша реферат за една поема. В нея се казваше: „Ако очите ти не са отворени, няма да знаеш кога сънуваш и кога си буден.“ Тогава не й обърнах особено внимание. В крайна сметка в нашия клас имаше едно момче, което харесвах, така че как би могло да се очаква, че ще ме интересува някакъв си литературен анализ? Сега, три години по-късно, вече идеално разбирах поемата.
Защото понякога имах чувството, че живея като насън. Имаше дни, в които се събуждах и откривах, че последните събития в живота ми всъщност не са се случили. Сигурно съм принцеса, омагьосана да заспи. Всеки момент този сън — не, кошмар — щеше да свърши, ще се появи моят принц на бял кон и краят ще бъде щастлив.
Но щастливият край нямаше откъде да дойде, поне не и в близкото бъдеще. А моят принц? Е, това беше дълга история. Моят принц бе превърнат във вампир — или по-точно в стригой. В моя свят има два вида вампири, които съществуват тайно от хората. Мороите са живи вампири, добри вампири, които владеят магията на четирите елемента и не убиват, когато пият кръв, за да оцелеят. Стригоите са неживи вампири, безсмъртни и извратени, които убиват, докато се хранят. Мороите се раждат. Стригоите се създават — насила или по избор — и са дяволски зли.
А Дмитрий, мъжът, когото обичах, бе превърнат в стригой против волята му. Това стана по време на битка, по-точно епична мисия, в която участвах и аз. Стригоите бяха отвлекли морои и дампири от училището, в което учех, а ние останалите се организирахме, за да ги спасим. Дампирите са наполовина вампири и наполовина хора — надарени с човешката сила и твърдост и бързите рефлекси и превъзходни сетива на мороите. Дампирите се обучават, за да станат пазители — елитни бодигардове, които защитават мороите. Това съм аз. Такъв беше и Дмитрий.
След превръщането му в стригой останалият свят на мороите го смяташе за мъртъв. И това донякъде бе вярно. Онези, които се превръщат в стригои, губят цялата доброта и жизненост, които са имали преди. Дори и да не са били превърнати доброволно, те пак стават зли и жестоки, както всички стригои. Личността, която са били, изчезва завинаги, и честно казано, беше по-лесно да си представиш, че са отишли на небето или са се пренесли в друг свят, отколкото, че преследват и убиват жертвите си през нощта. Но аз не можах да забравя Дмитрий, нито да приема, че по същество е мъртъв. Той беше мъжът, когото обичах, мъжът, с когото бях в такъв съвършен синхрон, че бе трудно да се каже къде свършва той и започвам аз. Сърцето ми не можеше да спре да го обича и въпреки че на практика беше чудовище, той все още беше някъде там. Освен това не можех да забравя и разговора, който веднъж водихме. И двамата бяхме съгласни, че е по-добре да сме мъртви — наистина мъртви — отколкото да бродим по света като стригои.
И след като оплаках изгубеното щастие, реших, че трябва да уважа желанията му. Дори и той вече да не вярваше в тях. Трябваше да го намеря. Трябваше да го убия и да освободя душата му от това черно, неестествено състояние. Знаех, че Дмитрий, когото обичах, щеше да иска точно това. Макар че никак не беше лесно да се убие стригой. Те са безумно бързи и силни. Нямат милост. Вече бях убила доста от тях — шокиращо за някой, който току-що е навършил осемнадесет. Освен това знаех, че да победя Дмитрий ще е най-голямото ми предизвикателство — и физически, и емоционално.