— Ухапването… превръщането ще боли…
— Казах ти, ще прилича на това, което вече сме правили. Ти ще му се наслаждаваш. Няма да боли, кълна се.
Извърнах се. По дяволите. Защо не беше зъл и заплашителен? Тогава щеше да ми е по-лесно да се заинатя и да му устоя. Дори в пламъците на страстта, бях способна да му устоя. Но някак си… да го видя така, спокоен и разумен… ами, толкова беше близо до Дмитрий, когото обичах. А на това бе трудно да се устои. За пръв път превръщането в стригой не ми изглеждаше толкова… лошо.
— Не зная — промълвих неуверено.
Той ме пусна и седна. По лицето му бе изписано разочарование.
— Търпението на Галина се изчерпва. Както и моето.
— Ти ми каза, че все още има време… просто имам нужда да помисля още малко. — Колко дълго можех да използвам това извинение?
Присвитите му очи ми показваха, че не много.
— Трябва да вървя — рече той грубо. Разбрах, че няма да има повече ласки и целувки — Имам да свърша някои неща.
— Съжалявам — промърморих едновременно смутена и изплашена. Не знаех кой Дмитрий исках. Този, който ме ужасяваше, чувствения или почти — но не съвсем — нежния.
Той не продума нищо. Без предупреждение се наведе и захапа нежната кожа на шията ми. Каквито й неясни стратегии за бягство да имах, изчезнаха в този миг. Затворих очи и едва не паднах, единствено ръката му, която обгръщаше талията ми, ме задържа права. Също както когато се целувахме, устата му бе топла до кожата ми, усещах как езикът и зъбите му изпращат електрически вълни по тялото ми.
И изведнъж всичко свърши. Той се отдръпна, облиза устните си, но продължи да ме държи. Мъглата се завърна. Светът беше прекрасен, навсякъде цареше щастие и аз нямах никакви грижи. Каквито и тревоги да имаше Дмитрий за Нейтан и Галина, на мен не ми пукаше. Страхът, който изпитвах само допреди малко… разочарованието заради отказа му да се любим… объркването ми — нямах време да се притеснявам за това, не и когато животът беше толкова красив, а аз обичах Дмитрий толкова много. Усмихнах му се и се опитах отново да го прегърна, но той вече ме водеше към дивана.
— Ще се видим по-късно. — Като с магическа пръчка се озова до вратата, което ме натъжи. Исках да остане. Да остане завинаги. — Запомни, аз те искам и никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Ще те защитавам. Но… не мога да чакам още дълго.
И с тези думи излезе. Казаното от него ме накара да се усмихна широко. Дмитрий ме искаше. Смътно си припомних, че докато бяхме навън, го попитах защо ме иска. Защо, за Бога, бях попитала? Какъв отговор исках? Защо това имаше значение? Той ме искаше. Само това беше важно.
Тази мисъл и притокът на вълшебните ендорфини в мен ме обгърнаха в пелена от блаженство, докато лежах на дивана. Да отида до леглото, ми се струваше прекалено голямо усилие, затова останах където бях и скоро сънят ме обори.
И най-неочаквано се озовах в един от сънищата на Ейдриън.
Вече се бях отказала, че ще се срещна отново с него. След първите ми отчаяни опити да избягам от апартамента, накрая се убедих, че завинаги съм отпратила Ейдриън и той няма да се върне. Но ето че сега стоеше точно пред мен — е, поне в съня ми беше така. Често се срещахме в гората или в градината, но днес стояхме там, където се видяхме за първи път — на верандата на ски хотела в Айдахо. Слънцето огряваше земята, а отстрани се извисяваха планините.
Широка усмивка огря лицето ми.
— Ейдриън?
Никога досега не го бях виждала толкова изненадан. Можех да разбера чувствата му, имайки предвид колко лошо се бях държала с него.
— Здравей, Роуз — рече той. Гласът му звучеше несигурно, сякаш си мислеше, че го поднасям.
— Днес изглеждаш много добре — подех аз. И не лъжех. Беше облечен в тъмни джинси и риза в тъмносиньо с оттенък на тюркоазено, която му стоеше фантастично и подчертаваше тъмнозелените му очи. Но тези очи изглеждаха тревожни. Уморени. Това беше малко странно. В тези сънища той избираше сцената, която искаше, дори външния ни вид, при това без особено усилие. Би могъл да изглежда съвършен, но вместо това цялото му същество изразяваше умора и тревога. Все едно световните проблеми се бяха стоварили на плещите му.
— Както и ти. — Гласът му звучеше предпазливо и ме оглеждаше от главата до петите. Все още бях облечена с прилепналата лятна рокля, косата ми бе спусната, а около шията си носех сапфирената огърлица. — Изглеждаш така, както аз бих искал да те видя облечена. С тази рокля ли спиш?