— И какво по-точно представлява организацията й? — Ако продължавах да отвличам вниманието му с въпроси, може би гневът му щеше да утихне. Чудовището може би щеше да си отиде.
Той сви рамене.
— Най-различни неща. Богатството не се постига без усилие.
— Усилие, което е незаконно и наранява хората?
— Това има ли значение?
Не отговорих.
— Но някога Галина е била твой учител. Можеш ли наистина да я убиеш? И нямам предвид физически… искам да кажа, това не те ли притеснява?
Той се замисли за миг.
— Казах ти и преди. Става дума единствено за сила и слабост. Плячка и хищник. Ако успеем да я победим, а аз не се съмнявам, че ще го направим, тогава тя е плячката. Край на историята.
Потреперих. Това беше толкова жесток, толкова безмилостен и страшен начин да гледаш на света. Дмитрий пусна китката ми и тутакси ме заля вълна на облекчение. С треперещи крака отстъпих назад и се отпуснах на дивана. За миг се изплаших, че отново ще ме сграбчи, но вместо това той седна до мен.
— Защо Ина ме нападна? Защо защити Нейтан?
— Защото го обича. — Дмитрий не си даде труд да скрие отвращението си.
— Но как…
— Кой може да го обясни? Една от причините е, че той й е обещал да я пробуди, след като прекара известно време тук. — Припомних си предупрежденията на Сидни, защо алхимиците се страхуват, че хората ще научат за вампирите. Защото може би хората също ще пожелаят да се превърнат във вампири. — Това се казва на повечето слуги от човешката раса.
— Казва?
— Повечето са недостойни. Или което се случва по-често, някой огладнява и довършва човека.
Повдигна ми се, но този път не беше от близостта на Дмитрий.
— Всичко е толкова объркано.
— А не би трябвало да е. — Не мисля, че отново щеше да ме разтърси, но в очите му проблеснаха опасни пламъци. Чудовището бе съвсем наблизо. — Времето изтича. Бях много търпелив и милостив, Роза. Много повече, отколкото бих бил с всеки друг.
— Защо? Защо си толкова милостив?
Исках — нуждаех се — в този момент да ми каже, че е защото ме обича и че заради тази любов никога не би ме принудил да направя нещо, което не искам. Имах нужда да го чуя, за да залича онова ужасно, побесняло създание, което бях видяла преди няколко минути.
— Защото зная как мислиш. И зная, че ако бъдеш пробудена доброволно, това ще те направи много по-важен съюзник. Ти си независима, умна и решителна, а това те прави много ценна.
— Съюзник, а?
Не жената, която обичаше.
Той се премести и надвеси лицето си над мен.
— Не ти ли казах веднъж, че винаги ще бъда с теб? Аз съм тук. Ще те защитя. Ние ще бъдем заедно. Предопределени сме да бъдем заедно. Знаеш го. — В гласа му имаше повече ожесточение, отколкото нежност или любов.
Целуна ме по устните и ме притегли по-близо. Обля ме обичайната горещина, тялото ми тутакси откликна на неговото. Но въпреки че то правеше едно, съвсем други мисли се въртяха в главата ми. Винаги съм мислила, че двамата сме създадени да бъдем заедно. И той наистина веднъж ми бе казал, че винаги ще бъде до мен, ще ме подкрепя. Аз също винаги съм го искала, но исках да сме равностойни, винаги да действаме заедно и да си помагаме. Но днес не беше така. Дори в най-ужасните моменти, когато врагът ме превъзхождаше по сила, аз се впусках в битката и не се предавах. Винаги съм имала волята да се боря. Но не и сега. Бях умряла от страх. Бях неспособна. Не бях в състояние да направя нищо друго, освен да се свия в жалка поза и да чакам някой да ме спаси. Позволих на човек да ме надвие.
Дмитрий твърдеше, че решението е да стана стригой. През последната седмица го повтаряше непрекъснато и въпреки че не се бях съгласила, вече не изпитвах някогашното отвращение. Напоследък това се бе превърнало в нещо, което се подразбираше, което в крайна сметка щеше да се случи. Освен това превръщането ми в стригой беше единственият начин да бъдем заедно. А аз исках да сме заедно, особено в моменти като този, когато се целувахме и желанието струеше помежду ни.
Но този път… желанието не беше толкова силно както обикновено. Все още го имаше, но не можех да се отърся от образа на Дмитрий преди малко. Изведнъж със смайваща яснота осъзнах, че се целувам страстно със стригой. А това беше… странно.
Задъхан, Дмитрий откъсна устни от моите за миг и се втренчи в мен. Дори с това овладяно изражение на стригой, виждах, че ме желае — по много начини. Беше смущаващо. Той беше Дмитрий и не беше Дмитрий. Наведе се отново и целуна бузата ми, сетне брадичката и накрая шията. Устата ми се разтвори по-широко и аз усетих острите върхове на кучешките му зъби…