— Не — изтърсих, без да се усетя.
Той замръзна.
— Какво каза?
Сърцето ми заби учестено и събрах сили, за да понеса гнева му.
— Ъм… не. Не сега.
Той се отдръпна и ме погледна едновременно смаяно и раздразнено. Когато не каза нищо, заговорих припряно.
— Не се чувствам добре… Наранена съм. Боя се да загубя кръв, макар че искам… — Дмитрий винаги ми е казвал, че не мога да го излъжа, но трябваше да опитам. Придадох си възможно най-страстното и невинно изражение. — Искам го… искам да почувствам ухапването… но първо искам да си почина, да възстановя силите си…
— Позволи ми да те пробудя и отново ще бъдеш силна.
— Зная — отвърнах, като се стараех гласът ми да звучи малко притеснено. Отвърнах поглед, надявайки се да си придам още по-объркан вид. Добре де, с моя живот напоследък май наистина не ми беше трудно да се правя на смутена и объркана. — И аз започвам да мисля…
Чух го как пое остро дъх.
— Започваш да мислиш какво?
Извърнах се към него. Надявах се да го убедя, че сериозно обмислям да стана стригой.
— Започвам да мисля, че не искам никога повече да бъда слаба.
Познах по лицето му. Той ми повярва. Но пък и последното не беше лъжа. Не исках да съм слаба.
— Моля те… просто искам да си почина. Трябва да помисля още малко.
Това беше моментът, от който зависеше всичко. Истината беше, че не лъжех само него. Лъжех и себе си. Защото, честно? Наистина желаех това ухапване. При това отчаяно. Вече бях прекарала достатъчно дълго време без ендорфини и тялото ми агонизираше. Нуждаех се от тях повече отколкото от въздуха и храната. При все това дори и само след един ден без тях, мислите ми се бяха избистрили малко. Част от мен копнееше единствено за радостта от екстаза на неведението, не се интересуваше, че съзнанието ми се прояснява, но в същото време дълбоко в себе си знаех, че трябва да се постарая още малко, дори това да означава да се лиша от нещото, което искам най-силно.
След дълъг размисъл Дмитрий кимна. Беше приел думите ми като последно колебание, преди да се съглася.
— Почини си тогава — рече той. — Ще поговорим по-късно. Но, Роуз… имаме само два дни.
— Два дни?
— Тогава изтича ултиматумът на Галина. Това е времето, което ни отпусна. След това аз ще взема решение вместо теб.
— И ти ще ме пробудиш? — Вече не бях сигурна дали все още съществуваше другата възможност — смъртта.
— Да. Но ще бъде по-добре за всички нас, ако не чакаме дотогава. — Стана от леглото и се изправи. — О, донесох ти това.
Подаде ми гривна, инкрустирана с опали и малки диаманти, сякаш беше нещо съвсем обикновено. Гривната беше прекрасна, всеки камък искреше в хиляди цветове.
— Тя е… тя е великолепна. — Поставих я на китката си, но някак си подаръци като този вече не означаваха толкова много.
С доволно изражение той се наведе и ме целуна по челото. След това се запъти към вратата и ме остави да лежа на дивана, докато се опитвах отчаяно да мисля за нещо друго, а не за това колко страстно копнея той да се върне и да ме ухапе.
Останалата част от деня беше истинско мъчение.
Чела съм за пристрастените, за това колко им е трудно да се откажат от алкохола или наркотиците. Веднъж бях свидетел как един от захранващите направо полудя, когато се отказаха от услугите му. Беше твърде стар и решиха, че е рисковано за здравето и живота му да продължава да дава кръв на мороите. Гледах смаяно как той умоляваше да му позволят да остане, кълнеше се, че не го е грижа за риска. Въпреки че знаех, че е пристрастен, тогава просто не проумявах защо това е толкова важно за него, та чак е готов да рискува живо та си. Сега вече разбирах.
През часовете, които изминаха, аз също бих рискувала живота си, за да ме ухапят отново. Това беше донякъде комично, защото ако ме ухапеха, наистина рискувах живота си. Не се съмнявах, че със замъгленото си съзнание щях да приема предложението на Дмитрий. Но с изтичането на всяка нещастна, лишена от ухапване секунда, мислите ми все повече се проясняваха. О, все още бях доста далеч от това да се освободя от прекрасната мъгла на вампирските ендорфини. Когато ни заловиха в Споукан, Еди бе използван от стригоите като източник на кръв и после му бяха нужни доста дни, за да се възстанови. Всяка частица яснота в момента ме караше да осъзная колко е важно да не допусна друго ухапване. Ала това знание не правеше по-лесни нещата за тялото ми.