— Ей сега се връщам — заяви тя рязко. Изправи се и се запъти към един тих ъгъл на заведението. Извади мобилния си телефон и се обърна с гръб, за да се обади.
Вече бях унищожила порцията пиле и си взех няколко от картофките й, след като тя явно нямаше да ги яде. Докато дъвчех, се замислих над възможностите, които ми се откриваха, питайки се дали намирането на града на Дмитрий наистина ще се окаже толкова просто. А след като отида там… дали и тогава нещата ще са по-лесни? Дали той ще живее там, притаен в сенките, дебнещ своята плячка? А когато се изправех лице в лице с него, дали наистина щях да забия кола в сърцето му? Неканеният образ отново нахлу в съзнанието ми — Дмитрий с червени очи и…
— Роуз?
Примигнах. Напълно се бях отнесла и не забелязах кога Сидни се е върнала. Настани се отново на мястото срещу мен.
— И така, изглежда… — Млъкна и сведе поглед. — Да не си яла от картофите ми?
Нямах представа откъде е разбрала, след като купчината в чинията й изглеждаше почти непокътната. Предположих, че краденето на картофи ще се възприеме като поредното потвърждение за дяволската ми и зла природа и затова най-хладнокръвно излъгах:
— Не.
Тя се намръщи за миг, явно обмисляйки нещо, сетне рече:
— Зная къде се намира този град. Била съм там и преди.
Мамка му! Значи най-после бях успяла след всичките тези седмици на напразно чакане и дебнене. Сидни щеше да ми каже къде е това място и аз щях да отида и да се опитам да затворя тази ужасна глава от живота си.
— Благодаря ти, много ти благодаря…
Тя вдигна ръка, за да ме накара да замълча и тогава забелязах колко нещастна изглеждаше.
— Но няма да ти кажа къде се намира.
Ченето ми увисна.
— Какво?
— Лично ще те заведа.
Глава 3
— Какво… какво? — възкликнах аз.
Не това беше планът. Това изобщо не беше моят план. Опитвах се да се придвижвам из Русия колкото бе възможно по-незабележимо. Освен това никак не ми се нравеше мисълта да си имам нежелана спътница — особено такава, която явно ме мразеше. Не знаех за колко време ще стигна до Сибир — може би два дни — и не можех да си представя да ги прекарам в компанията на Сидни, докато я слушам как дрънка за противоестествените, дяволски изчадия като мен. Потиснах гнева си и се опитах да призова разума й. В крайна сметка аз бях тази, която искаше услуга.
— Това не е необходимо. — Насилих се да се усмихна. — Много мило, че ми предлагаш, но не искам да те затруднявам.
— Е — отвърна тя сухо, — въпросът не подлежи на обсъждане. Не съм мила. Дори не е по мой избор. Това е заповед от началниците ми.
— Все пак ми се струва, че никак не ти е по вкуса. Защо просто не ми кажеш къде е този град и не пратиш началниците си по дяволите?
— Очевидно нямаш представа за какви хора работя.
— И не ми е нужно. Нямам навик да се съобразявам с шефовете. След като веднъж свикнеш, не е толкова трудно.
— Нима? Дори и да ми нареждат да ти помогна да намериш този град? — попита тя подигравателно. — Виж, ако искаш да стигнеш там, това е единственият начин.
Е… това бе единственият начин да стигна дотам, ако използвах Сидни като източник за информация. Винаги можех да се върна в клуб „Найтингейл“ и да продължа да дебна за удобен случай… но щеше да ми отнеме много повече време. Междувременно тя беше пред мен и разполагаше със сведенията, от които се нуждаех.
— Защо? — попитах. — Защо и ти искаш да дойдеш?
— Не мога да ти кажа нищо друго, освен главното: те ми наредиха.
Страхотно. Погледнах я, опитвайки се да разбера какво става. Защо, за Бога, някои — при това от хората, запознати със света на мороите — ще се интересуват къде отива някаква тийнейджърка, при това дампир? Не мислех, че Сидни имаше скрит мотив — освен ако не беше много, много добра актриса. При все това, хората, пред които се отчиташе, явно имаха определен план, а аз не исках да ставам част от него. В същото време нямах търпение да действам. Всеки изминал ден, без да открия Дмитрий, бе истинско мъчение.
— Кога най-рано можем да тръгнем? — попитах накрая. Реших, че Сидни е по-скоро книжен плъх и не притежава достатъчно умения, за да ме проследи. Със сигурност нямаше да е толкова трудно да се отърва от нея, щом приближим до града на Дмитрий.
Тя изглеждаше донякъде разочарована от отговора ми, сякаш почти се бе надявала, че ще отклоня предложението й и това ще сложи край на задълженията й към мен. И тя като мен не изгаряше от желание да ме придружи. Отвори чантата си, извади отново мобилния си телефон, натиска две минути копчетата и накрая извади информация за разписанието на някакви влакове. Показа ми графика за следващия ден.