— И кога смяташе да ми кажеш? — бяха думите, с които я посрещна той. Говореше високо и неколцина от минаващите покрай тях се извърнаха изненадано.
Лиса го поведе забързано към ъгъла и заговори с нисък глас.
— За какво говориш?
— Много добре знаеш за какво говоря. През уикенда си се сваляла с други момчета.
Тя се втренчи в него за няколко мъчителни секунди. Сетне истината я осени.
— Джил ти е казала.
— Да. Трябваше да го измъкна насила от нея. Дойде да се упражняваме и едва сдържаше сълзите си.
Внезапно в Лиса избухна нетипичен за нея гняв.
— Не е имала право!
— Ти не си имала право. Наистина ли мислеше, че можеш да направиш нещо подобно, без да ми кажеш?
— За Бога, Кристиан, това беше само една глупава пиянска целувка. Шега, защото той ме спаси да не падна от масата. Не означава нищо.
Лицето на Кристиан доби тъжно изражение и Лиса си помисли, че ще се съгласи с нея.
— Нямаше да означава нищо — рече той накрая, — ако ти сама ми беше казала. Не би трябвало да го научавам от някой друг.
— Джил…
— … не е проблемът. Ти си.
За миг Лиса застина шокирана.
— Какво каза?
— Аз… — Кристиан внезапно ми се стори много уморен. Разтри очите си. — Не зная. Просто… напоследък нещата са доста тежки. Аз просто… не съм сигурен дали мога да се справя с всичко това. Преди да тръгнеш, постоянно се караше с мен, а сега и това?
— Не ме ли слушаш? Не означаваше нищо! И Ейвъри смята така.
— О — процеди Кристиан саркастично, — след като и Ейвъри смята така, значи всичко е наред.
Гневът в Лиса отново надигна грозната си глава.
— Какво означава това? Мислех, че я харесваш.
— Харесвам я. Но не ми харесва, че напоследък споделяш с нея много повече, отколкото с мен.
— Но нямаше нищо против да споделям с Роуз.
— Ейвъри не е Роуз.
— Кристиан…
Той поклати глава.
— Виж, вече наистина не ми се вечеря. Имам нужда да помисля.
— Кога ще се видим пак? — попита тя отчаяно.
Гневът й внезапно се превърна в страх.
— Не зная. По-късно.
Той си тръгна и я остави, без да каже нищо повече. Лиса остана да се взира смаяно след него, докато той излизаше от фоайето. Искаше да изтича и да се хвърли в прегръдките му, да го умолява да се върне и да й прости. Но наоколо имаше твърде много хора и не желаеше да прави сцена или да му се натрапва. Вместо това се запъти към единствения близък, който й оставаше. Ейвъри.
— Не очаквах да те видя отново — каза Ейвъри, като й отвори вратата на стаята си. — Какво… Господи. Какво има?
Тя придърпа Лиса вътре и настоя да узнае всичко. През сълзи и почти истерично, и на места несвързано, Лиса й разказа за случилото се с Кристиан.
— Не зная какво искаше да каже. Дали иска да скъсаме? Ще дойде ли по-късно да поговори с мен? Дали да отида при него? — Лиса зарови лице в шепите си. — О, Боже. Не мислиш, че между него и Джил има нещо, нали?
— Малкото сладкишче? Не! — възкликна Ейвъри. — Разбира се, че не. Виж, трябва да се успокоиш. Плашиш ме. Всичко ще бъде наред.
Лицето на Ейвъри бе мрачно от тревога и тя отиде да й донесе чаша вода. Сетне размисли и наля чаша вино.
Докато седеше сама, Лиса се отдаде на отчаяните емоции, бушуващи в нея. Мразеше това, което бе сторила. Имаше чувството, че нещо с нея не е наред. Първо се бе отдалечила и отчуждила от мен, а сега и Кристиан. Защо не можеше да задържи приятелите си? Какво означаваше това? Да не би наистина да полудяваше? Чувстваше се отчаяна, че губи контрол над себе си. И тя…
Бам!
Внезапно и без предупреждение бях изхвърлена от главата на Лиса.
Мислите й изчезнаха напълно. Не си тръгнах по свой избор, нито се върнах обратно заради нещо в тялото ми. Озовала се отново сама в моята стая, аз закрачих напред-назад, докато мислех трескаво, но не стигнах доникъде. Никога, никога досега не ми се беше случвало подобно нещо. Това беше като… ами, като физическа сила. Все едно пред мен се изпречи стъклена стена или силово поле и ме избута назад. Беше външна сила. Не бе дошла от мен.
Но какво бе това? Лиса ли беше? Доколкото знаех, досега тя никога не ме е усещала, докато съм в главата й. Дали това се е променило? Тя ли ме изхвърли? Или вихрушката от чувства в нея бе толкова силна, че нямаше място за мен?