Не знаех, но това не ми харесваше. Когато се случи, освен усещането, че ме избутват, изпитах и друго странно чувство. Беше като трептене, сякаш някой прониква в съзнанието ми и го гъделичка. Заляха ме краткотрайни топли и студени вълни, сетне всичко спря изведнъж и аз бях извън главата й. Все едно насила ме бяха изтласкали.
И освен това усещането ми беше толкова… познато.
Глава 23
За съжаление не можех да си спомня къде го бях почувствала преди.
Имайки предвид всичко останало, което ми се бе случило, беше забележително, че изобщо си го спомнях. Спомените ми бяха малко разпилени, но се постарах да ги пресея и подредя, докато се питах къде бях изпитала същото гъделичкане в мозъка си. Но не получих отговори и много скоро стигнах дотам, докъдето и с плановете си за бягство — до задънена улица.
Колкото повече крачех из просторната дневна, толкова по-ясно осъзнавах, че се нуждая от план. Липсата на ендорфини ме убиваше, но вече мислех много по-ясно, докато организмът ми се освобождаваше от тях. Бях изумена от апатията, в която бях изпаднала. След като се оставих Дмитрий да ме ухапе… аз сякаш се разпаднах. Изгубих способността си да разсъждавам трезво, лиших се от силата си, от уменията си. Бях станала мекушава, глупава и безпомощна. Е, не съвсем. Ако изцяло бях изгубила разсъдъка си, вече щях да съм стригой. Имаше нещо успокояващо в това да знам, че дори когато съм била в плен на блажената омая на ендорфините вследствие на ухапванията, някаква част от мен все още се е съпротивлявала и е отказала да се предаде.
Щом разбрах, че не съм чак толкова слаба, колкото си мислех, това много ми помогна да продължа. Сега можех по-лесно да пренебрегна копнежа на тялото си, да се разсея с тъпа телевизия и да изям цялата храна в малкия хладилник. Дори останах будна дълго време с надеждата да се изтощя. Получи се и заспах в мига, в който главата ми докосна възглавницата. Потънах в дълбок и спокоен сън, необезпокояван от нищо.
Събудих се по-късно, когато някакво тяло се плъзна в леглото до мен. Отворих клепачи и се взрях право в червените очи на Дмитрий. За пръв път от дни го гледах със страх, а не с любов. Разбира се, постарах се нищо от това да не проличи по лицето ми и му се усмихнах. Протегнах се и докоснах лицето му.
— Върнал си се. Липсваше ми.
Той улови ръката ми и целуна дланта ми.
— Трябваше да свърша някои неща.
Сенките се изместиха от лицето му и аз зърнах около устата му тънка ивица засъхнала кръв. Намръщих се и я изтрих с пръст.
— Виждам.
— Това е естествена необходимост, Роуз. Как се чувстваш?
— По-добре. С изключение…
— Какво?
Извърнах се смутено, изпълнена с противоречиви чувства. В този миг очите му не изразяваха само любопитство. В тях се четеше и загриженост — съвсем малко, но все пак я имаше. Загриженост за мен. А само преди секунда бях изтрила кръв от лицето му — кръвта на някой, чийто живот навярно е угаснал през последните няколко часа.
— Бях в главата на Лиса — казах накрая. Нямаше да навреди да му кажа. Също като Нейтан и той знаеше, че тя е в Академията. — И… бях изхвърлена.
— Изхвърлена?
— Да… както обикновено гледах през очите й и тогава някаква сила… не зная, невидима ръка ме избута навън. Никога досега не съм изпитвала подобно нещо.
— Може би е ново свойство на духа.
— Може би. Само че аз я наблюдавам редовно и никога не съм я виждала да се упражнява в подобно нещо, нито дори да си го помисля.
Той сви леко рамене и ме обгърна с ръка.
— Когато си пробуден, сетивата ти са много по-добри, както и възприятията към света.
— Явно не ставаш всезнаещ, защото иначе Нейтан не би искал толкова отчаяно информация за Лиса. Защо е това? Защо стригоите са обсебени от манията да избиват кралските потомци? Ние знаем, че те — че ти — го правиш, но защо? Какво значение има? Не е ли жертвата просто жертва, особено след като толкова много стригои някога са били морой от кралски фамилии.
— Всички тези въпроси изискват по-сложен отговор. Основната причина да се преследват морои от кралски семейства е страхът. В твоя стар свят кралските потомци са над останалите. Те получават най-добрите пазители, най-добрата защита. Да, това определено беше истина. Лиса го бе открила в двора. — Ако въпреки всичко ние все пак успяваме да се доберем до тях, тогава какво означава това? Означава, че никой не е в безопасност. Това създава страх, а страхът кара хората да правят глупави неща. И така се превръщат в по-лесна плячка.