— Това устройва ли те?
Погледнах внимателно екрана и кимнах.
— Зная къде е гарата. Ще те чакам там.
— Добре. — Тя се изправи и хвърли няколко банкноти на масата. — До утре. — Тръгна да излиза, но се спря и се обърна. — О, можеш да изядеш и останалите картофи.
Когато за пръв път пристигнах в Русия, отседнах в един от младежките хостели. Имах достатъчно пари, за да се настаня някъде другаде, но исках да остана незабелязана. Освен това разкошната обстановка бе последното, което ме интересуваше. Но когато започнах да посещавам „Найтингейл“, осъзнах, че е доста странно да се прибирам в младежкия хостел, издокарана в дизайнерска рокля. Затова сега бях отседнала в лъскав хотел с мраморно фоайе и момчета, които винаги ти отварят вратата. Фоайето бе достатъчно голямо, за да се побере цял младежки хостел. Може би дори два. Моята стая също беше прекалено огромна, но тази вечер бях благодарна най-после да се прибера, да съблека роклята и събуя сандалите с високи токчета. Осъзнах с известно съжаление, че се налагаше да оставя роклите, които си бях купила в Санкт Петербург. Исках да пътувам с колкото може по-малко багаж и въпреки че раницата ми беше голяма, не можеше да побере всичките ми нови дрехи. Е, добре. Без съмнение шикозните рокли щяха да ощастливят някоя от чистачките. Единственото украшение, от което се нуждаех, беше моят назар — медальонът, който приличаше на синьо око. Беше подарък от майка ми, а на нея й е бил подарен от баща ми. Винаги го носех на шията си.
Нашият влак за Москва тръгваше към обяд, а след това трябваше да хванем транссибирската железница за Сибир. Исках да съм отпочинала и със свежи сили. Облякох пижамата си и се сгуших в леглото под дебелия юрган. Надявах се скоро да заспя. Ала вместо това в главата ми се въртяха стотици мисли за всичко, което се бе случило напоследък. Ситуацията със Сидни бе странен обрат, но смятах, че ще се справя. Докато се движехме с обществен транспорт, трудно би ме предала в ръцете на мистериозните си началници. А от това, което каза за продължителността на пътуването, щяха да са нужни два или три дни, за да стигнем до града. Два дни можеха да се сторят едновременно дълги или невъзможно къси. Искам да кажа, че имаше вероятност след няколко дни да се изправя срещу Дмитрий… и тогава какво? Дали можех да го направя? Можех ли да го убия? И дори и да реша, че мога, дали наистина притежавах достатъчно сили и умения, за да го надвия? Едни и същи въпроси ме преследваха през последните две седмици. Дмитрий ме бе научил на всичко, което знаех, а с изострените си рефлекси на стригой той сигурно наистина се бе превърнал в бог, както винаги се шегувах по негов адрес. Най-вероятно смъртта щеше да бъде моят край. Но в момента нямаше смисъл да се тревожа за това, а когато погледнах към часовника в стаята, установих, че вече цял час лежа будна. Това не беше добре. Трябваше да бъда в най-върховата си форма. Затова направих нещо, което не биваше, но което винаги отвличаше ума ми от собствените ми тревоги — най-вече защото прониквах в ума на някой друг. Не ми беше нужна особена концентрация, за да се вмъкна в главата на Лиса. Не знаех дали мога да го направя, след като бяхме толкова отдалечени една от друга, но открих, че процесът не беше по-различен, отколкото ако бях до нея.
В Монтана беше малко преди обяд и Лиса нямаше часове, тъй като беше събота. Докато бях далеч от нея, полагах всички усилия, за да издигна мислена бариера помежду ни, като почти блокирах и нея, и чувствата й. Сега, когато бях в главата й, всички бариери бяха паднали, и емоциите й ме връхлетяха като мощна приливна вълна. Тя беше ядосана. Истински ядосана.
— Защо тя си мисли, че просто ще щракне с пръсти и ще ме накара да отида навсякъде, където поиска, по всяко време, което реши? — изръмжа Лиса.
— Защото тя е кралицата. И защото си сключила сделка с дявола.
Лиса и гаджето й Кристиан бяха на тавана в училищния параклис. Веднага щом различих обстановката, понечих да се измъкна от главата й. Двамата си бяха устройвали твърде много романтични срещи на това място и аз не желаех да съм там, когато започнат да свалят трескаво дрехите си. За щастие — или може би не — гневните й чувства ми подсказваха, че днес няма да има секс, не и след като беше в това настроение.