— Това ще бъде най-доброто решение в живота ти, Роза.
Дишането ми се ускори и се помолих да се подлъже, че е само от страх.
— Кажи ми го пак. Още веднъж. Защо толкова силно искаш да ме пробудиш?
По лицето му се изписа лека умора.
— Защото те искам. Винаги съм те искал.
Тогава го разбрах. Най-после осъзнах проблема. Той ми даваше един и същи отговор отново и отново, като всеки път нещо ме притесняваше. Но досега все не можех да разбера какво. Сега успях. Той ме желаеше. Искаше ме така, както хората желаят да притежават нещо скъпоценно за техните колекции. Онзи Дмитрий, когото познавах… в когото се влюбих и с когото се любих… онзи Дмитрий би казал, че иска да бъдем заедно, защото ме обича. Но сега нямаше дори следа от любов.
Усмихнах му се. Легнах до него и нежно го целунах. Той вероятно си помисли, че го правя заради причините, поради които винаги съм го правила, заради привличането и желанието. Но всъщност беше прощална целувка. Устата му отвърна на моята. Устните му бяха топли и нетърпеливи. Удължих целувката още малко, както за да се преборя с напиращите в очите ми сълзи, така и за да приспя подозренията му. Пръстите ми се сключиха около счупения крак на стола, който бях скрила във вътрешния джоб на суичъра си.
Никога няма да забравя Дмитрий. Никога, до края на живота си. Но този път не бях забравила и уроците му.
Със скорост, за която той не беше подготвен, измъкнах крака на стола и го забих в гърдите му, точно както ме е учил да забивам сребърен кол. Вложих цялата си сила и умения — плъзнах го между ребрата му, за да го насоча право в сърцето.
И като го направих, все едно че в същото време пронизах и своето сърце.
Глава 25
Очите му се разшириха от изненада, устните му се разтвориха. Макар да знаех, че това не беше сребърен кол, може би пък щеше да подейства като такъв. За да пронижа сърцето му, трябваше да действам така решително, все едно че нанасям смъртоносен удар. Най-после трябваше да приема смъртта на моя Дмитрий. Защото този тук беше стригой. Нямах бъдеще с него. Нямаше да се присъединя към него.
Това обаче все още не можеше да попречи на някаква част от мен да желае да легне до него или поне да види какво ще се случи след това. След първоначалната изненада чертите на лицето му и дишането му застинаха, създавайки илюзията, че е мъртъв. Но беше само това — една илюзия. Вече го бях виждала. Навярно разполагах най-много с пет минути, преди да се съвземе. Нямах време да скърбя за това, което е било, и онова, което можеше да бъде.
Трябваше да действам. Без никакво колебание.
Плъзнах длани по него, за да претърся дрехите за нещо, което би могло да ми бъде полезно. Намерих връзка ключове и малко пари. Напъхах ключовете в джоба си. Отначало не възнамерявах да взема парите, но бързо осъзнах, че може действително да ми потрябват, ако успея да се измъкна оттук. Моите пари ми бяха отнети още с пристигането ми. Забърсах и част от бижутата от масата. Никак не бе трудно да се намери купувач за тях в големите руски градове.
Ако въобще успея да се добера до някой от тези градове. Изправих се, станах от леглото и с болка погледнах Дмитрий за последен път. Сълзите, които досега криех от него, рукнаха по лицето ми. Това бе всичко, което можех да си позволя. Ако ще има после, тогава ще го оплаквам. Преди да си тръгна, погледът ми се плъзна по импровизирания заместител на сребърен кол. Исках да го взема с мен; това бе единственото ми оръжие. Ала ако го издърпам от гърдите му, той ще се събуди само след минута. А аз отчаяно се нуждаех от повече време. С въздишка му обърнах гръб, надявайки се някъде да намеря друго оръжие.
Изтичах до вратата на стаята и отново набрах кода. Вратата се отключи и излязох в коридора. Преди да стигна до втората врата, проверих тази, през която току-що бях излязла. Отвън имаше друга електронна клавиатура — за влизане в стаята. Влизането също изискваше да се набере код. Отдръпнах се малко и изритах клавиатурата колкото можах по-силно. Още два пъти повторих удара, докато накрая проклетата червена лампа се смили над мен и престана да мига. Не зная дали това щеше да има ефект върху ключалката отвътре, откъм стаята, но поне според филмите повреждането на електронните ключалки май винаги вършеше работа.
Сега посветих цялото си внимание на следващата ключалка. Опитах се да си спомня цифрите, които Ина ми беше продиктувала. Не бяха останали така отчетливо запечатани в паметта ми, както цифрите от кода за първата врата. Набрах седем цифри. Но малката червена лампа упорито продължаваше да свети.