Не. Сега не можех да мисля за него.
Затичах се надолу по коридора, в посока към стълбите, откъдето преди бяхме минали двамата с Дмитрий, когато най-неочаквано един спомен изплува в паметта ми. Когато Дмитрий за последен път заплаши Нейтан, той спомена, че моят сребърен кол е прибран в някакво хранилище. Но къде точно беше това хранилище? Беше ли въобще някъде в тази сграда? Ако бе така, със сигурност не разполагах с време за претърсване. Като претеглих шансовете си да успея да преровя една четириетажна сграда, пълна с вампири, или да се изхитря да избягам, за да се укрия някъде в околността, преди да ме намерят… е, изборът беше ясен.
Но точно в разгара на този усилен мисловен процес налетях на един човек на най-горното стъпало. Беше по-стар от Ина и носеше цял куп ленени чаршафи, които изпусна на пода, когато се сблъскахме. Без да се поколебая, го сграбчих и запратих с все сила към стената. Нямах оръжие, за да го заплаша и се чудех как да му наложа волята си. Но щом го притиснах към стената, той вдигна ръце, за да се предпази и заскимтя нещо на руски. Явно този нямаше да ме нападне.
Разбира се, бях изправена пред проблема как да му обясня какво искам да знам. Марлин още блъскаше по вратата отвътре, а Дмитрий щеше да се съвземе след броени минути. Изгледах кръвнишки непознатия с надеждата да го смразя от страх. Успях, ако можеше да се съди по изражението му. Опитах се да проведа разговор поне на нивото на пещерните хора, както преди малко с Ина… само че този път исках нещо по-сложно от поредния си събеседник по неволя.
— Прът — започнах на руски. Нямах представа как се нарича сребърен кол на този език. За улеснение посочих сребърния си пръстен, след което размахах ръка застрашително. — Прът. Къде?
Той ме зяпна напълно ошашавен, след което ме попита на безупречен английски:
— Защо говориш така?
— О, за Бога — възкликнах. — Къде е хранилището?
— Хранилището ли?
— Мястото, където държат оръжията?
Продължи да ме зяпа смаяно.
— Търся един сребърен кол.
— О — беше негов ред да възкликне. — Това ли било. — Озърна се тревожно към вратата, зад която се разнасяха бесни удари.
Отново го натиснах до стената. Сърцето ми щеше да се пръсне, но се опитах да не се издам. Исках този тип да си мисли, че бях непобедима.
— Не му обръщай внимание. Заведи ме в подземието. Веднага!
Той изскимтя изплашено, но след малко енергично закима и ме поведе надолу по стъпалата. Спуснахме се на втория етаж и там рязко завихме. Коридорите бяха сложно усукани, както онзи лабиринт в парка, който Дмитрий ми показа. Бяха украсени със злато, а от тавана висяха великолепни полилеи. Запитах се дали някога ще успея да се измъкна от тази сграда. Рискувах много с това отклонение, но не бях сигурна дали ще успея да се озова навън, без да бъда преследвана. Ако се наложи да се бия, трябваше да се защитавам.
Човекът ме поведе нататък по още един коридор, после по следващия. Накрая стигнахме до една врата, която ми се стори съвсем обикновена. Той се спря и ме изгледа очаквателно.
— Отвори я — заповядах му.
— Нямам ключ — поклати глава той.
— Е, и аз със сигурност нямам… не, почакай. — Бръкнах в джоба си и извадих връзката с ключове, която бях задигнала от Дмитрий. На нея имаше пет ключа. Изпробвах ги един по един и с третия ключ успях. Отключих вратата.
Междувременно моят водач не преставаше да се оглежда тревожно назад, готов всеки миг да побегне.
— Дори не си го помисляй — предупредих го. Той само пребледня и замря съвсем неподвижен.
Помещението пред нас не се оказа голямо. Но макар плюшеният бял килим и картините в сребърни рамки да му придаваха елегантност, оставаше си… е, общо взето, напомняше за сметище. Кашони и разни странни обекти — много от тях лични вещи като часовници и пръстени — лежаха безразборно пръснати.
— Какво е това?
— Магия — избъбри той, все още силно изплашен. — Тук се държат магически предмети, за да изчезне силата им или да се разруши.
Магия… аха. Това бяха предмети, заредени с магията на мороите. Тези магически вещи винаги имаха силно влияние върху стригоите — обикновено отрицателно, сред които най-лошите за стригоите бяха сребърните колове, тъй като бяха заредени с четирите физически елемента. Имаше смисъл стригоите да изолират тези вредни за тях обекти и да се отърват от тях…
— Сребърният ми кол!
Втурнах се напред и го взех, като едва не го изпуснах заради силно изпотените ми длани. Скъпоценният ми сребърен кол лежеше върху кутия, покрита с някакъв плат и разни странни камъни. Но като го огледах, установих, че всъщност не беше моят — не че това имаше някакво значение за убиването на стригои. Този кол обаче беше почти идентичен с моя, с разлика единствено в дребния геометрически орнамент около дръжката му. Понякога пазителите постъпваха така, ако се чувстваха особено привързани към своите сребърни колове — гравираха върху тях инициалите си. Като го вдигнах, изпитах тъга. Този тук е принадлежал на някой пазител, за когото някога е било гордост да го притежава. Почти сигурно бе, че този пазител сега е мъртъв. Само Бог знаеше още колко десетки сребърни колове лежаха захвърлени тук, заграбени от други нещастни затворници, но нямах време да претърся подземието, нито да скърбя за загиналите.