— Роза…
Гласът му, студен и смъртоносен, погали кожата ми. Все още проверяващ най-старателно всичко наоколо, Дмитрий пристъпи с още една крачка напред. После още една. И още една.
Мисля, че му хрумна да погледне нагоре в мига, в който скочих. Тялото ми се блъсна в неговото, като го повали по гръб на земята. Той моментално се опита да ме отблъсне, докато аз се мъчех да забия сребърния кол в сърцето му. И точно сега в него се проявиха признаците на умората и изтощението от битките. Победата му над останалите стригои имаше висока цена, макар да се съмнявах, че аз бях в много по-добра форма. Вкопчихме се един в друг и аз се опитах да порежа бузата му със сребърния кол. Той се озъби от болката, но гърдите му останаха добре защитени. Все още надвесена над него, видях къде бях разкъсала ризата му, когато за пръв път го бях пробола. Раната му беше заздравяла.
— Ти. Си. Изумителна — рече той. Думите му преливаха едновременно от гордост и бойна ярост.
Нямах сили за отговор. Единствената ми мишена беше сърцето му. С всички сили се борех да се задържа върху него или поне най-после да забия сребърния кол в гърдите му — но той беше толкова бърз. Отблъсна ръката ми, преди да успея да забия острието на кола. Едновременно с това Дмитрий успя да ме оттласне от себе си. Полетях два-три метра встрани, но за щастие поне не се блъснах в някое дърво. Претърколих се, надигнах се зашеметена. И в следващия миг го видях да връхлита върху мен. Бърз беше, да, много бърз — само че не толкова, колкото в предишните битки. И двамата щяхме да се унищожим взаимно в опитите си всеки да убие другия.
Сега бях изгубила предимството си на изненадата, затова побягнах към дърветата, като знаех, че той е по петите ми. Сигурна бях, че ще ме надбяга, но ако успеех да спечеля поне малко преднина, тогава може би щях да си осигуря по-добра позиция за атака и да се опитам да…
— А-а-а-а!
Викът ми раздра нощта, разтърси притихналия мрак. Кракът ми се подгъна под мен и се търкулнах по някакъв стръмен склон, без да мога да се спра. Имаше няколко дървета там, но скалите и несръчната ми първоначални реакция направиха падането ужасно болезнено, особено заради проклетия суичър, който си бях навлякла. Истинско чудо беше, че не изпуснах сребърния кол. Ударих се грубо в дъното на склона, за кратко се опитах да се задържа права, но бързо залитнах и цопнах в някаква вода.
Огледах се. Като по поръчка точно тогава луната се показа иззад облаците и хвърли достатъчно светлина, за да видя грамадната шир от черна, бързо движеща се вода пред мен. Ахнах, съвсем объркана, след което се обърнах в посоката към града. Това беше Об, реката, течаща през Новосибирск. Като се озърнах назад, видях Дмитрий застанал на ръба на склона. За разлика от мен той очевидно гледаше внимателно къде стъпва. Или това, или моят крясък преди малко му е подсказал, че нещо не е наред.
Щеше да му отнеме по-малко от минута да се спусне по склона след мен. Аз се озърнах на всички страни, а накрая се загледах напред. Добре. Бързо движеща се вода. Вероятно дълбока. Много широко водно препятствие. Ще изисква още усилия от наранения ми глезен, но не се страхувах, че ще потъна във водата. Според легендите вампирите не могат да прекосяват течаща вода. Господи, как ми се искаше да е вярно. Но беше само мит.
За втори път погледнах наляво и едва сега забелязах нещо голямо и черно да се извисява над водата. Мост? Добре, че го забелязах навреме. Поколебах се за миг, преди да се насоча натам — трябваше да се уверя, че Дмитрий ще се спусне надолу по склона. Нямах намерение да побягна и да го оставя спокойно да ме изпревари, като се движи по ръба на крайбрежния склон. Ето го, все още беше там горе. Той направи крачка напред надолу по склона и аз се втурнах по брега, без да поглеждам назад. Мостът се приближаваше все повече и повече и аз осъзнах колко е висок. Бях го преценила погрешно от мястото, където паднах. Наклонът около моста беше още по-стръмен. Тъй като се бях свлякла чак до брега, сега трябваше да се катеря дяволски много.
Не беше проблем за мен. За това по-късно щях да му мисля, което означаваше след около тридесетина секунди, понеже вероятно само толкова щяха да бъдат необходими на Дмитрий, за да се добере до мен. Вече го чувах как шляпа из плитката вода покрай брега. Звуците се усилваха и приближаваха все повече. Ако все пак успея да се добера до моста, ако се озова на твърда почва и премина на отсрещния бряг…
Пристъпът на прилошаване едва не ме задави. Една ръка се плъзна по гърба ми и ме дръпна назад. Усетих как Дмитрий ме притисна към себе си. Започнах да се боря яростно с него, за да се освободя от хватката му. Но, Господи, толкова бях изтощена. Всяка частица от тялото ме болеше. Независимо колко уморен бе той, аз бях още по-зле.