— Спри! — изкрещя ми той, като ме улови за ръцете. — Не разбра ли? Не можеш да спечелиш!
— Тогава ме убий! — Загърчих се в ръцете му, но той ме държеше здраво, толкова силно, че въпреки, че държах сребърния си кол, не можех нищо да направя. — Ти ми каза, че ще го направиш, ако не се подчиня на волята ти. Е, познай какво? Няма да го направя. Няма. Затова просто го направи.
Призрачната лунна светлина огря лицето му, заличи нормалните сенки и превърна кожата му в страховита маска, ярко белееща се на фона на гъстия мрак наоколо. Сякаш всичките багри на света избледняха. Очите му изглеждаха съвсем черни, но в моите представи горяха като два нажежени въглена. Изражението му обаче си оставаше студено и пресметливо.
Не беше моят Дмитрий.
— Нужно е много повече от неподчинение, за да те убия, Роуз — каза ми той. — Това не е достатъчно.
Не бях убедена. Без да отпуска стоманената си хватка, той се наведе към мен. Щеше да ме ухапе. Острите му зъби щяха да разкъсат кожата ми и той щеше да ме превърне в чудовище като него. Или да пие кръвта ми, докато не издъхна в ръцете му. Което и от двете да се случи, ще бъда прекалено упоена и прекалено изглупяла, за да го осъзная. Личността, наричана Роуз Хатауей, щеше да се раздели с този свят без дори да разбере.
Прониза ме пристъп на луда паника — обхвана дори и онази част от мен, която все още ме призоваваше да се насладя на тези прекрасни ендорфини. Не, не. Всеки мой нерв, подпален от залялата ме тревога, настояваше да се браня отчаяно, с нокти и зъби, да нападам, да направя всичко… каквото и да е, но да спра това. Нямаше да се оставя да ме превърнат в стригой. Не можех да го позволя. Цялото ми същество бе подчинено на тази цел. Усещах се като готова да изгоря, готова да…
С известни усилия, доколкото ми позволяваше хватката на Дмитрий, успях с пръстите на лявата си ръка да сваля пръстена на Оксана. Изхлузи се и падна в калта точно в мига, в който кучешките му зъби докоснаха кожата ми.
Все едно че избухна ядрена експлозия. Духовете и призраците, които бях призовала по пътя за Бай, изригнаха между нас. Бяха навред в сенките наоколо, прозрачни и светещи в бледозелено, синьо, жълто и сребристо. Съборих всички прегради, за да се оставя подвластна на емоциите си по начин, който не успях да постигна, когато Дмитрий за пръв път ме залови. Досега лечебната сила на пръстена ми помагаше да се владея, но с това вече бе свършено. Вече нямаше никакви бариери пред силите ми.
Дмитрий отскочи назад с широко разтворени очи. Също като онзи стригой на пътя той размаха ръце във всички посоки, за да прогони духовете като комари. Ръцете му минаваха право през тях, но без никаква полза. Ала и атаките на духовете не бяха кой знае колко успешни. Те не можеха да го наранят физически, а само да повлияят на съзнанието му. В това бяха дяволски добри — да разсейват вниманието на жертвите си. Какво бе казал Марк? Мъртвите мразят неживите. И от начина, по който тези духове започнаха да кръжат около Дмитрий, стана съвсем ясно, че Марк бе прав.
Отстъпих назад, за да огледам земята под краката ми. Ето го. Сребърният пръстен заблещука срещу мен от една локва. Наведох се и го взех, след което побягнах, като оставих Дмитрий на съдбата му. Той не крещеше, по-скоро издаваше някакви ужасяващи звуци. Това ме измъчваше, но продължих да тичам право към моста. Стигнах до него само за минути.
Беше толкова висок, колкото и предполагах. Беше много стабилен и добре построен, само че тесен, като повечето мостове в провинцията, по които можеше да преминава само по един автомобил.
— Ще се добера дотам — промърморих, загледана в ръба на склона. Не само че беше по-висок от онзи, по който преди малко се изтърколих надолу, но беше и по-стръмен. Скрих в джоба пръстена и сребърния кол, след което протегнах ръце и забих нокти в земята. Този път трябваше да се справям наполовина с изкачване, наполовина с пълзене по стръмнината нагоре. Това бе кратък отдих за глезена ми; сега ми бе нужна силата само на горната част от тялото ми. Но докато се катерех, забелязах още нещо. Бледи блещукания, доловими с периферното ми зрение. Образи на лица и черепи, и пулсираща болка отзад в тила ми.
О, не. Това вече го бях преживяла. В това паникьосано състояние не можех да поддържам защитните прегради, за да държа мъртвите настрани от мен. Сега те ме връхлитаха, но по-скоро любопитни, отколкото войнствено настроени. Само че броят им непрекъснато нарастваше, с което ме объркваха, караха ме да губя ориентация, също както Дмитрий.