Не можеха да ме наранят, но ме плашеха, а проклетото главоболие, което ме връхлетя едновременно с тях, направо ме влудяваше. Погледнах назад и видях нещо удивително. Дмитрий все още продължаваше да върви по следите ми. Наистина беше бог, но бог, който с всяка своя стъпка към мен ме приближаваше до смъртта. Духовете не преставаха да кръжат край него като облак, но той някак си успяваше да се справи, въпреки че си личеше колко много усилия му струва всяка крачка. Отново се обърнах напред и продължих с катеренето, като се стараех, доколкото можех, да не обръщам внимание на светещите си спътници.
Доста време изтече, преди да се изкача най-отгоре на брега, но накрая залитайки стъпих на моста. Едва се държах на крака, толкова бяха отслабнали мускулите ми. Успях да направя още няколко крачки, преди да рухна, падайки на ръце и колене. Около мен закръжиха още духове, а главата ми щеше да се пръсне от болки. Дмитрий напредваше зад мен все тъй бавно, макар вече да наближаваше моста. Отново се опитах да се надигна, като използвах за опора парапета на моста, но паднах. Грубите метални перила ожулиха голите ми крака.
— По дяволите!
Знаех какво трябва да направя, за да се спася от призраците, макар че това можеше и да ме убие. С треперещи ръце бръкнах в джоба и извадих пръстена. Така се разтреперих, че за малко да го изпусна. Но все пак успях да го задържа и го нахлузих на пръста си. От пръстена се преля малко топлина в тялото ми и аз усетих как се възвърнаха отчасти способностите ми за самоконтрол. За нещастие духовете все още бяха тук.
Следите от онзи страх — да не умра или да не се превърна в стригой — оставаха в мен, но сега намаляха, защото не бях заплашена от пряка опасност. Чувствайки се вече не толкова безпомощна, се опитах да си възвърна контрола и бариерите, които обикновено издигах. Отчаяно исках да пропъдя призраците, стискайки здраво затворени очите си.
— Махайте се, махайте се, махайте се — зашепнах с присвити очи. Усилието обаче се равняваше на опит да се премести планина, невъзможно за преодоляване препятствие, за което никой няма достатъчно сили. Именно за това ме бе предупредил Марк, докато ми обясняваше защо не бива да го правя. Мъртвите бяха могъщ съюзник, но след като веднъж бъдат призовани, бе трудно да се отървеш от тях. Какво ми каза още той? Че тези, които са пред прага на мрака и лудостта, не бива да рискуват с това.
— Махайте се! — изкрещях. Това усилие ми костваше последния остатък от силите ми.
Един по един призраците около мен започнаха да изчезват. Усетих как светът си идва на мястото. Но като погледнах надолу, видях, че духовете бяха изоставили и Дмитрий — точно както подозирах. И той отново продължаваше да се приближава към мен.
— По дяволите! — Очевидно това бе най-използваната от мен дума през тази нощ.
Успях да се изправя на крака, докато той тичаше нагоре по склона. Въпреки че беше по-бавен, отколкото бе обичайно за него, все още се движеше доста бързо. Започнах да отстъпвам, без да свалям очи от него. Отърсването от призраците ми вля нови сили, макар и не толкова, колкото ми бяха необходими, за да избягам. Така че в крайна сметка Дмитрий щеше да спечели.
— Още един ефект от това да си целуната от сянката? — попита той, като стъпи на моста.
— Да. — Преглътнах мъчително. — Явно духовете не харесват особено стригоите.
— Ти май също не ги харесваш много.
Отстъпих крачка назад. Но къде можех да се скрия? Щом се обърна, за да побегна, той ще се втурне след мен.
— И така, направих ли вече достатъчно, за да не искаш да ме промениш? — попитах го с колкото можах по-бодър тон.
Той ме удостои с крива, зловеща усмивка.
— Не. Способностите ти като целуната от сянката имат своите достойнства… Жалко, че ще изчезнат, когато се пробудиш. — Значи планът му оставаше същият. Въпреки че го бях вбесила толкова много, той все още искаше да остана завинаги с него.
— Няма да успееш да ме пробудиш — отсякох аз.
— Роуз, няма начин да успееш да…
— Не.
Качих се на парапета на моста и преметнах единия си крак през него. Знаех какво трябваше да направя. Той се вцепени.
— Какво правиш?
— Казах ти. Ще умра, преди да се превърна в стригой. Не искам да бъда като теб или другите. Не го желая. И ти навремето не искаше това. — Лицето ми, с издайнически сълзи по бузите, изстина, когато задуха нощният вятър.