Преметнах и другия си крак през парапета и се втренчих надолу към бързо течащата вода. Бяхме на височина малко по-голяма от височината на двуетажна къща. Щях да се блъсна силно във водата и дори да оцелеех след падането, нямаше да ми стигнат силите да доплувам до брега. И докато се взирах надолу, замислена за смъртта си, си спомних как веднъж двамата с Дмитрий пътувахме на задната седалка на един джип и обсъждахме точно тази тема. Тогава за пръв път седяхме толкова близо един до друг и отвсякъде, където телата ни се докосваха, струеше топлина. Беше прекрасно. Той ухаеше приятно — онова ухание на живот вече го нямаше в него, осъзнах с горчивина — и беше поотпуснат от обикновено, готов да се усмихне. Ние говорехме за това какво означава да си жив и да контролираш душата си. И какво означава да станеш един от неживите, да изгубиш любовта и светлината на живота, както и всички, които познаваш. Тогава се спогледахме и се съгласихме, че смъртта е за предпочитане пред подобна участ.
Сега, докато се взирах в Дмитрий, се изпълних с увереност, че сме били прави.
— Недей, Роуз. — Долових истинска паника в гласа му. Ако ме остави да падна през парапета, с мен щеше да е свършено. Нямаше да стана стригой. Нямаше да се пробудя. За да ме промени, той трябваше да ме убие, като изпие кръвта ми, и после да ми даде от неговата. Ако обаче скочех от парапета, водата щеше да ме убие, а не загубата на кръв. Щях да съм мъртва много преди да ме намери в реката.
— Моля те — замоли той. В гласа му се прокрадна жалостива нотка, която безкрайно ме изненада. Толкова силно ми напомни за живия Дмитрий, онзи, който не беше чудовище. Онзи, който милееше за мен и ме обичаше, който вярваше в мен и ме любеше. А този Дмитрий тук, който нямаше нищо общо с всичко това, пристъпи две предпазливи крачки напред, след което отново се спря. — Ние трябва да сме заедно.
— Защо? — запитах тихо. Вятърът отнесе думата, но той я чу.
— Защото те желая.
Усмихнах му се тъжно, като се зачудих дали ще се срещнем отново в царството на мъртвите.
— Грешен отговор — казах.
И скочих.
Ала тъкмо като започнах да падам, той се втурна към мен, скочи с умопомрачителната скорост, с която се отличаваха стригоите. Пресегна се и улови едната ми ръка, за да ме издърпа отново нагоре до парапета. Е, успя само наполовина. Само част от мен се прехвърли през парапета, а останалата продължи да виси над реката.
— Престани да се бориш с мен! — извика ми той, докато се опитваше да ме изтегли за ръката, която бе уловил.
Сега самият той беше в нестабилна позиция, надвесен над парапета, докато се мъчеше да се протегне достатъчно надолу, за да ме хване по-здраво и да ме задържи на ръба.
— Пусни ме! — изкрещях в отговор.
Но той беше прекалено силен, така че успя да издърпа по-голяма част от тялото ми върху парапета. Достатъчно, за да не ме грози непосредствена опасност от падане.
Ето, в това беше цялата работа. В онзи миг, преди да скоча, наистина бях решила да умра. Бях стигнала до това съдбоносно решение, бях го приела. Но знаех също, че Дмитрий може да реагира точно така. Нали беше толкова бърз и толкова умел. Ето защо бях скрила сребърния кол в другата си ръка, която висеше свободна.
Погледнах го в очите.
— Винаги ще те обичам.
След което забих сребърния кол в гърдите му.
Не беше толкова прецизен удар, колкото ми се искаше, защото той успя умело да се отдръпне леко. Все пак се постарах да забия сребърния кол дълбоко в сърцето му, макар да не бях сигурна, че ще се справя от толкова неудобен ъгъл на замахване. Очите му се взряха смаяно в мен. Устните му се разтвориха, почти в усмивка, макар грозна и болезнена.
— Точно това исках да ти кажа и аз… — простена той.
Това бяха последните му думи.
Неуспешният му опит да избегне удара ми със сребърния кол го накара да изгуби равновесие тъкмо когато се беше провесил през ръба на парапета. Останалото довърши магията на сребърния кол, при това с лекота, след като успя да блокира рефлексите му.
Дмитрий падна.
За малко да ме повлече със себе си. Едва успях да се освободя от него и да се вкопча в парапета. Полетя право надолу в мрака — надолу и все по-надолу в чернотата на Об. След миг изчезна от погледа ми.
Останах загледана в реката, като се питах дали ще мога да го видя, ако достатъчно силно напрегна очи. Но не успях.