Но това също имаше двойно значение, както всичко, което Ейвъри правеше. Още докато изричаше привидно загриженото предупреждение, усетих един безразсъден подтик в Лиса. Нещо, което й нашепваше, че няма нищо страшно да е там, където е, и да не се тревожи за нищо. Това бе внушението на Ейвъри. После усетих как нещо погъделичка мозъка ми, след което чух един раздразнен глас.
Пак ли ти?
Бях изтласкана обратно в спалнята в Новосибирск. Ейб се бе паникьосал, очевидно решил, че съм изпаднала в несвяст, а Марк и Оксана се опитваха да му обяснят какво става. Примигнах и разтрих главата си, докато се мъчех да се окопитя. Марк въздъхна с облекчение.
— Много по-странно е да наблюдаваш как някой друг го прави, отколкото когато го правиш самият ти.
— Тя е в беда — повторих, докато отново се опитвах да се надигна от леглото. — В беда е… и не зная какво да направя…
Те бяха прави, като казваха, че нямаше как толкова бързо да се върна при Лиса. Дори и да последвам съвета на Ейб и да позвъня в Академията… не знаех със сигурност къде е Лиса в момента, нито пък дали някой ще ми повярва. Замислих се дали да не се върна в съзнанието й и да се опитам да прочета къде се намира в момента, но Ейвъри сигурно отново щеше да ме изхвърли оттам. От това, което разбрах набързо, Лиса не беше взела със себе си мобилния си телефон, което не ме изненада. В Академията се спазваше стриктно ограничението да не се носят телефони в класните стаи, затова тя обикновено оставяше своя в стаята си в общежитието.
Но познавах някой, който със сигурност не се разделяше със своя. И който щеше да ми повярва.
— Някой има ли телефон? — попитах.
Ейб ми подаде телефона си и аз набрах номера на Ейдриън. Останах доста изненадана, че съм го запомнила. Той ми беше бесен, но беше загрижен за Лиса. Щеше да й помогне, независимо че ми беше толкова ядосан. И най-важното: ще ми повярва, когато му обясня за този налудничав заговор, осъществяван чрез магията на духа.
Обаче от другия край на линията се включи гласова поща, а не самият Ейдриън: „Зная, че сте съсипани, задето не ме намерихте — заговори гласът му игриво, — но оставете съобщение и ще се опитам колкото е възможно по-скоро да облекча мъките ви.“
Прекъснах. Почувствах се победена. Внезапно погледнах към Оксана и ми щукна една съвсем шантава идея.
— Ти… ти можеш да го направиш… ти можеш да проникваш в нечие съзнание и да влияеш на мислите на другите. Както го направи с мен.
Тя сви устни в лека гримаса.
— Да, но това не е нещо, което искам да правя. Не мисля, че е правилно.
— Можеш ли да използваш внушението, след като веднъж проникнеш в съзнанието на някого?
Сега тя изглеждаше още по-възмутена.
— Ами, да, разбира се… двете неща действително са много подобни. Но да проникнеш в нечие съзнание е едно, докато съвсем друго е да го принуждаваш към нежелано поведение.
— Приятелката ми ще извърши нещо опасно — обясних й аз. — Това може да я убие. Тя е жертва на внушение, но аз не мога да направя нищо за нея. Връзката ни не ми позволява да й въздействам активно. Мога само да я наблюдавам. Но ако ти можеш да проникнеш в мозъка на Лиса и да й внушиш да избегне опасността…
Оксана поклати глава.
— Дори и ако оставим моралът настрани, не мога да стигна до някого, който в момента не е тук — да не говорим, че е личност, която не познавам.
Обзета от паника, зарових пръсти в косата си. Искаше ми се Оксана да можеше да прониква в сънищата. Това поне щеше да й осигури възможност да действа от разстояние. Всичките тези духовни сили сякаш действаха отделно една от друга, като всяка от тях притежаваше някакъв допълнителен нюанс. Някой, който се явява в сънищата на другите, може би щеше да успее да предприеме и следващата стъпка, като го посети, когато е буден.
Тогава ми хрумна друга, още по-откачена идея. Явно днес ми вървеше на потресаващи открития.
— Оксана… нали можеш да проникнеш в моето съзнание?
— Да — потвърди тя.
— Ако аз… ако аз съм в главата на моята партньорка по връзка и точно в същото време ти на свой ред проникнеш в мен, не можеш ли тогава, чрез мен, да проникнеш накрая и в нейната глава? Мога ли аз да послужа като посредник между вас двете?
— Никога не съм чувал подобно нещо — промърмори Марк.
— Защото никога досега не е имало толкова много владеещи магията на духа и едновременно с това целунати от сянката — изтъкнах аз.