— Не зная — отвърна Кристиан. — Може би да. А може би не. — Всеки друг би й казал нещо мило и успокоително, да я увери, че да, да, разбира се, щеше да разбере. Но по природа Кристиан беше откровен до грубост. Лиса харесваше това у него. Както и аз. Това невинаги го правеше приятен приятел, но поне знаеш, че не те мами и заблуждава.
Тя отново въздъхна.
— Ейдриън казва, че тя е добре. Той я посещава в сънищата й. Бих дала всичко и аз да мога. Способностите ми да лекувам стават все по-добри и по-добри, както и умението да виждам аурата. Но със сънищата нямам успех.
Да зная колко много липсвам на Лиса, болеше много повече, отколкото ако напълно ме бе отписала. Никога не съм искала да я нараня. Дори и да изпитвах известен яд към нея, защото имах чувството, че по някакъв начин контролира живота ми, никога не съм я мразила. Обичах я като сестра и не можех да понеса мисълта, че се измъчва и страда заради мен. Как можаха толкова да се объркат нещата между нас?
Двамата с Кристиан продължиха да седят там, потънали в мълчание, черпейки сила от взаимната си любов. Те споделяха същото, което имахме аз и Дмитрий — чувство за такова единение и пълно разбиране, че думите често бяха излишни. Той прокара пръсти през косата й и макар че не можех да я видя добре през нейните очи, можех да си представя как по светлорусата й коса танцуват многоцветните отблясъци от цветното стъкло на прозорците. Той затъкна зад ухото й няколко дълги кичура, наведе главата й назад и устните им се сляха. Целувката отначало бе нежна и сладка, сетне бавно се задълбочи, преливайки топлина от неговите устни към нейните.
Ох-ох, помислих си. Май беше време да се оттегля. Но тя прекъсна целувката, преди да го сторя.
— Време е — рече със съжаление. — Трябва да вървим.
Но изражението на ясносините очи на Кристиан говореше друго.
— Може би сега е моментът да се опънеш на кралицата. Можеш просто да останеш тук, ще бъде страхотен начин да покажеш характер.
Тя го смушка леко, целуна го нежно по челото и се изправи.
— Не това е причината да искаш да остана, така че не се опитвай да си играеш с мен.
Двамата излязоха от параклиса, а Кристиан промърмори нещо в смисъл, че иска да направи нещо повече, а не само да си играе, което му спечели още едно смушкване в ребрата. Запътиха се към административната сграда, която се намираше в средата на кампуса на учениците от горните класове. С изключение на първите признаци на настъпващата пролет всичко изглеждаше точно така, както когато заминах. Каменните сгради си оставаха все така внушителни. Високите, стари дървета се извисяваха като бдителни стражи. Но вътре в душите и сърцата на персонала и учениците всичко се бе променило. Всички носеха белези от нападението. Много от нашите бяха убити и въпреки че занятията бяха подновени, всички все още тъгуваха и оплакваха мъртвите.
Лиса и Кристиан стигнаха до административната сграда. Тя не знаеше причината, поради която бе повикана, само че Татяна искаше да я запознае с някакъв кралски потомък, който току-що бе пристигнал в Академията. Имайки предвид с колко много хора Татяна я караше да се среща напоследък, Лиса не отдаваше особено значение на предстоящата среща. Двамата с Кристиан влязоха в главния кабинет, където завариха директор Кирова да седи и да си бъбри с един по-възрастен морой и момиче на нашата възраст.
— А, госпожице Драгомир. Ето ви и вас.
Докато бях ученичка, имах доста неприятности с Кирова, но като я видях сега, изпитах нещо като носталгия. Да те отстранят от занятия заради побой в класната стая изглеждаше далеч по-добре, отколкото да препускаш из цял Сибир по дирите на Дмитрий. Както винаги, Кирова приличаше на пърхаща птичка, със същите очила, кацнали върху дългия й нос.
— Това са Юджин Лазар и дъщеря му Ейвъри. — Кирова се обърна отново към Лиса. — Василиса Драгомир и Кристиан Озера.
Последва кратък оглед между запознаващите си. Лазар беше представител на кралска фамилия и не бе чудно, че Татяна е пожелала тази среща. Господин Лазар се усмихна чаровно на Лиса, докато стискаше ръката й. Изглежда, бе малко изненадан да види Кристиан, но усмивката му остана. Разбира се, подобна реакция към Кристиан не беше нещо необичайно.
Има два начина да се превърнеш в стригой — доброволно и насила. Един стригой може да превърне друга личност — човек, морой или дампир, като изпие кръвта му и след това го принуди да пие от неговата. Това се бе случило с Дмитрий. Другият начин да станеш стригой беше необичаен за мороите — доброволният. Морои, които съзнателно убият някого, докато пият кръвта му, също ще се превърнат в стригои. Обикновено мороите пият само малки, безобидни количества от хора, които доброволно им даряват кръвта си. Но да изпиеш толкова много, че насила да отнемеш нечий живот? Е, това превръщаше мороите в дяволски изчадия на мрака, извратени неживи, лишаваше ги от магията на елементите.