Приближих се до малка лавица и взех една от рамкираните снимки. Едва не припаднах, като видях какво бе заснето на нея. Беше фотография на Дмитрий и мен — само че въобще не помнех кога бе направена. Стояхме един до друг, вплели ръце, сближили глави, за да сме сигурни, че и двамата ще се поберем в кадъра. Аз се бях ухилила широко, а и той също се бе усмихнал весело, което при него се случваше тъй рядко. Това смекчаваше донякъде обикновено изписаната на лицето му сурова решителност винаги да закриля и го правеше да изглежда по-секси, отколкото някога си го бях представяла. Кичур от тъмнокестенявата му коса се бе изплъзнал от опашката и бе паднал върху бузата му. Зад нас се виждаше град, който веднага познах — Санкт Петербург. Намръщих се. Не, това определено беше фотография, която не можеше да е истинска.
Още я оглеждах замислено, когато чух как някой влезе в стаята. Сърцето ми замря, като се обърнах, за да проверя кой се бе появил. Върнах фотографията обратно на лавицата с треперещи ръце, след което веднага отстъпих няколко крачки назад.
Беше Дмитрий.
Носеше джинси и най-обикновена червена тениска, която обаче чудесно очертаваше мускулестото му тяло. Косата му бе спусната свободно, леко влажна, сякаш току-що бе излязъл изпод душа. Държеше чаши и се засмя, като ме видя.
— Още ли не си се облякла? — попита ме и укорително поклати глава. — Те ще дойдат всеки момент.
Погледнах надолу и видях, че още бях с долнището на карираната ми фланелена пижама и потниче. Той ми подаде чашата, а аз бях толкова смаяна, че не казах нищо, а само я поех от ръката му. Вгледах се в нея — горещ шоколад, след което вдигнах очи към него. Нищо червено нямаше сега в тях, нищо дяволско по лицето му. Само разкошна топлота и привързаност. Отново бе онзи Дмитрий, онзи, когото обичах, който бдеше над мен, който ме закриляше, с чисто сърце и душа.
— Кой… кой ще идва? — попитах.
— Лиса и Кристиан. Идват за късна закуска. Или ранен обяд. — Измери ме с озадачен вид. — Добре ли си?
Отново се озърнах и отново видях уютната стая. През прозореца се виждаше задния двор, пълен с дървета и цветя. Слънчеви петна изпъстряха килима. Обърнах се към него и поклатих глава.
— Какво е това? Къде сме?
Смутеното му изражение сега се промени в смръщено. Пристъпи напред, взе чашата ми, за да я остави на лавицата до своята. Отпусна ръце на ханша ми, а аз се напрегнах, не смееща да помръдна — как можеше толкова да прилича на моя Дмитрий?
— Това е нашата къща — обясни ми той, като ме придърпа към себе си. — В Пенсилвания.
— В Пенсилвания… да не би да сме в кралския двор?
Той сви рамене.
— На няколко километра от него.
Поклатих бавно глава.
— Не… това не е възможно. Не можем да имаме общ дом. И в никакъв случай толкова близо до другите. Никога няма да ни позволят. — Нали ако в някакъв шантав свят Дмитрий и аз живеехме заедно, трябваше да го правим в пълна тайна — някъде много далече, като Сибир например.
— Ти настояваше за това — рече той, леко усмихнат. — Пък и никого не го е грижа. Те го приеха. Освен това ти каза, че сме длъжни да живеем близо до Лиса.
Зави ми се свят. Какво ставаше тук? Как бе възможно това. Как можех да живея с Дмитрий и на всичкото отгоре толкова близо до мороите? Това не беше правилно… но все пак го чувствах правилно. Като се огледах, долових връзката, която Дмитрий и аз имахме. Но… как така бях с Дмитрий? Не трябваше ли в момента да правя нещо друго? Не се ли предполагаше, че трябва да съм някъде другаде?
— Ти си стригой — произнесох най-после. — Ти си мъртъв Аз те убих.
Той прокара пръст по бузата ми, все още с тази негова унила усмивка.
— Изглеждам ли ти като мъртъв? Приличам ли на стригой?
Не. Изглеждаше чудесно, секси, силен. Беше такъв, какъвто го помнех, такъв, какъвто го обичах.
— Но ти беше… — замлъкнах, все още объркана. Това не беше редно. Имаше нещо, което трябваше да направя, но не си спомнях какво. — Какво стана?
Ръката му се върна на бедрото ми и ме притегли в плътна прегръдка.
— Ти ме спаси — прошепна в ухото ми. — Твоята любов ме спаси, Роза. Ти ме върна обратно, така че можем да бъдем заедно.
Аз ли? Нямах никакъв спомен за това. Но всичко ми се струваше тъй реално, пък и беше толкова прекрасно. Толкова ми липсваха топлите му ръце, които ме обгръщаха. Беше ме прегръщал като стригой, но никога не се бях чувствала по този начин. И когато се наведе, за да ме целуне, със сигурност знаех, че не е стригой. Но не разбирах как съм могла толкова да се заблудя преди това в имението на Галина. Целувката беше истинска. Толкова гореща, че чак изгори душата ми. И докато устните ми се притискаха все по-жадно към неговите, усетих връзката, онази, която ми подсказваше, че за мен освен него нямаше друг на този свят.