Само че не можех да се отърся от чувството, че не трябваше да съм там с него. Но къде би трябвало да бъда? Лиса нещо свързано с Лиса беше…
Прекъснах целувката, но не и прегръдката. Главата ми се отпусна на гърдите му.
— Наистина ли те спасих?
— Твоята любов се оказа много силна. Нашата любов беше много силна. Дори и неживите не можаха да ни разделят.
Искаше ми се да го повярвам. Отчаяно. Но онзи глас все още се обаждаше в мозъка ми… Лиса. Какво Лиса? И тогава ми просветна. Лиса и Ейвъри. Трябваше да спася Лиса от Ейвъри. Дръпнах се тъй рязко от Дмитрий, че той ме изгледа безкрайно изненадан.
— Какво правиш?
— Това не е реално — рекох. — А трик. Номер. Ти още си стригой. Не можем да бъдем заедно. Не и тук, сред мороите.
— Разбира се, че можем. — Тъмнокафявите му очи бяха пълни с такава болка, че сърцето ми се разкъса. — Не искаш ли да си с мен?
— Трябва да се върна при Лиса…
— Остави я — опита се да ме разубеди, като отново се приближи към мен. — Забрави за всички останали. Остани с мен. Можем да имаме всичко, което си пожелаем, Роуз. Можем да бъдем заедно всеки ден, да се събуждаме един до друг всяка сутрин.
— Не. — Отстъпих крачка назад. Знаех, че ако не го направя, той отново ще ме целуне и тогава наистина ще бъда загубена. А Лиса се нуждаеше от мен. Лиса бе попаднала в капан. И с всяка изминала секунда все повече подробности около Ейвъри оживяваха в паметта ми. Всичко това бе само една илюзия.
— Роуз? — попита ме той. Толкова много болка се долавяше в гласа му. — Какво правиш?
— Съжалявам — изрекох, едва сдържайки сълзите си. — Това не е истинско. Двамата с теб никога няма да бъдем заедно, но аз все още мога да й помогна.
— Обичаш я повече от мен?
Същото ме бе попитала и Лиса, когато я изоставих, за да тръгна по следите на Дмитрий. Животът ми бе обречен — завинаги щях да си остана разкъсана между тях.
— Обичам и двама ви — отвърнах.
И след това признание вложих цялата си воля, за да се изтласкам назад, към Лиса, където и да се намираше тя, да се откъсна от тази илюзия. Честно казано, искаше ми се да доживея дните си в този измислен свят, с Дмитрий в онази къща, да се събуждам всяка сутрин до него, както той ми го описа. Но не беше реално. Беше прекалено лесно, а ако въобще нещо бях научила от този живот, то бе, че той никак не е лесен.
Усилието се оказа адски мъчително, но внезапно се озовах обратно в стаята в академията „Св. Владимир“. Съсредоточих вниманието си изцяло върху Ейвъри, която гледаше втренчено Лиса, а заедно с нея и мен. Бе успяла да измъкне от паметта ми онова, което най-много ме измъчваше, за да ме обърка и откъсне от Лиса с една фантазия, за която копнеех повече от всичко друго на света. Ала успях да се преборя с мисловния капан на Ейвъри и се почувствах много доволна от постижението си — въпреки разкъсващата сърцето ми болка. Искаше ми се да мога да общувам пряко с нея и да й кажа какво мисля за нея и гадната й игра. Но беше невъзможно, затова насочих цялата сила на волята си в помощ на Лиса. Двете слязохме заедно от перваза и стъпихме на пода в стаята.
Ейвъри видимо се потеше обилно и когато осъзна, че е загубила психическото надмощие в тази битка, красивото й лице се изкриви от гримаса и съвсем погрозня.
— Чудесно — процеди тя. — Има и по-лесни начини да те убия.
Внезапно в стаята влезе Рийд, както винаги с враждебна физиономия. Нямах представа откъде се взе или как бе разбрал, че трябва да се появи точно в този момент, но още с влизането си се насочи право към Лиса, с протегнати ръце. Очертанията на отворения прозорец се открояваха зловещо зад Лиса и не бе нужно да си гений, за да се досетиш за намеренията му. С внушението си Ейвъри се бе опитала да принуди Лиса да скочи през прозореца. А сега Рийд се готвеше просто да я блъсне през него.
Между мен и Лиса протече светкавичен мисловен диалог, колкото за един удар на сърцето.
Добре, казах й. Ето каква е ситуацията. Ще трябва да си разменим ролите.
За какво говориш? Съвсем разбираемо бе обхваната от страх, тъй като ръцете на Рийд всеки миг щяха да я сграбчат.