— Оксана… един стригой докосна този пръстен. И за няколко мига, докато се допираше до него, изглеждаше като… ами все още като стригой, несъмнено. Но все пак, докато го докосваше, сякаш бе възвърнал част от предишната си същност.
Оксана не ми отговори веднага. Погледна към Марк и двамата останаха за дълго загледани един в друг. Той прехапа устни и поклати глава.
— Не — каза той. — Това е само една вълшебна приказка.
— Какво? — възкликнах. Местех поглед от единия към другия. — Ако знаете нещо за това, свързано със стригоите, трябва да ми го кажете!
Марк заговори отсечено на руски. В интонацията му се долавяше предупреждение. Оксана обаче изглеждаше обзета от решителност.
— Нямаме право да крием това знание — отговори тя. После се обърна към мен с мрачно лице. — Марк спомена ли ти за онзи морой, с когото се срещнахме отдавна… който също владееше магията на духа?
— Да — кимнах аз.
— Той обичаше да разказва какви ли не истории, повечето от които не приемах като истина. Но една от тях… хм, той твърдеше, че върнал един стригой към живота.
Ейб, който досега мълчеше, се изсмя подигравателно.
— Това наистина е вълшебна приказка.
— Какво? — Целият свят се завъртя пред очите ми. — И как го постигнал?
— Не зная. Никога не се разпростираше в много подробности, пък и често променяше разказите си. Съвсем беше полудял. Според мен половината от това, което казваше, бяха само измислици — обясни тя.
— Той беше луд — додаде Марк. — Това, което разказваше, не беше истина. Не се поддавай на фантазиите на един побъркан. Не трябва да се обсебваш от тази идея. Не позволявай да се превърне в обект на следващото ти самотно търсене. Сега трябва да се върнеш при партньорката си по връзка.
Преглътнах мъчително. В стомаха ми сякаш се събраха всички емоции на света. Дали беше вярно? Може ли някой, който се занимава с магията на духа, да върне един стригой към живота? Теоретически… хм, щом като владеещите магията на духа могат да лекуват и да връщат мъртвите отново в света на живите, защо да не могат да върнат и неживите? А Дмитрий… Дмитрий определено изглеждаше променен, докато държеше пръстена. Дали духът не бе оказал влияние върху него? Дали не бе докоснал някаква частица от някогашната му същност? Тогава предположих, че са му повлияли спомените за обичните хора в семейството…
— Трябва да поговоря с този мъж — промърморих аз.
Не че знаех защо трябва да говоря с него. Независимо дали беше вълшебна приказка или не, вече бе твърде късно. Нали го бях извършила. Убих Дмитрий. Вече нищо не можеше да го върне обратно, никакво чудо на магията на духа. Сърцето ми се разтуптя, едва можех да си поема дъх. Пред очите ми изплува онзи миг, сякаш отново го виждах как пада, пада… пада в бездната със забит в гърдите сребърен кол. Дали щеше да ми каже, че ме обича? Щях да си задавам този въпрос до края на живота.
Заля ме вълна на мъка и скръб, макар че в същото време изпитвах и облекчение. Бях освободила Дмитрий от злото. Донесох му мир, насочих го към щастието. Може би двамата с Мейсън сега са някъде на небето, за да упражняват техники за пазители. Бях постъпила правилно. Нямаше за какво да съжалявам.
Без да подозира за чувствата ми, Оксана отговори на последното, казано от мен.
— Марк не се шегува. Този мъж е луд… ако все още е жив. Последният път, когато го видяхме, едва можеше да поддържа разговор, камо ли да използва магията си. Укрива се някъде и никой не знае къде се намира, освен може би брат му.
— Достатъчно — предупреди я Марк.
Сега обаче Ейб се заинтересува. Наведе се напред, както винаги настойчив.
— Как се казва този мъж?
— Робърт Дору — отговори Марк след кратко колебание.
Не го познавах и осъзнах колко безсмислено е всичко това.
Този загадъчен мъж беше загубена кауза и най-вероятно си е измислил историята за спасение на стригоите в миг на умопомрачение. Дмитрий беше мъртъв. С тази част от живота ми бе приключено. Сега трябваше само да се върна при Лиса.
Тогава забелязах, че Ейб се умълча.
— Познаваш ли го? — попитах го.
— Не. А ти?