— Не. — Вгледах се по-внимателно в лицето на Ейб. — Змей, определено изглеждаш като някой, който знае нещо.
— Чувал съм за него — призна Ейб. — Той е незаконен син на член на кралската фамилия. Баща му имал любовна връзка и в резултат се родил Робърт. Баща му на практика го приел за член на фамилията. Робърт и неговият полубрат са много близки, макар че малцина знаят за това. — Е, разбира се, Ейб беше от тези малцина. — Дору е фамилното име на майката на Робърт.
Това не беше изненадващо, понеже Дору не е име на кралска фамилия.
— А какво е името на баща му?
— Дашков. Трентън Дашков.
— Това име ми е познато — заявих аз.
Преди години се срещнах с Трентън Дашков, когато придружавах Лиса и семейството й на един прием по случай кралски рожден ден. Трентън беше стар, прегърбен мъж, любезен, но вече на прага на смъртта. Мороите често доживяваха над сто години, но той беше навършил вече сто и двадесет — преклонна възраст дори според техните стандарти. Не се шушукаше да е имал незаконен син, но законният син на Трентън беше там. Този син дори танцува с мен, проявявайки необикновена любезност към момиче дампир.
— Трентън е бащата на Виктор Дашков — казах. — От това, което каза, излиза, че Робърт Дору е полубрат на Виктор Дашков.
Ейб кимна, като продължаваше да ме наблюдава внимателно. Както вече споменах, Ейб знаеше всичко. Вероятно му бе известна и моята история с Виктор.
Оксана се намръщи.
— Този Виктор Дашков е някаква важна особа, нали? — Изолирана в своята къща в Сибир, тя бе доста далеч от броженията във висшата политика на мороите, така че не можеше да знае, че човекът, който можеше да стане крал, бе хвърлен в затвора.
Разсмях се, но не защото намирах нещо смешно в цялата тази ситуация. Всичко изглеждаше невероятно и моята истерия беше единственият начин да се отърся от налудничавите чувства, които ме връхлетяха. Изтощение. Примирение. Ирония.
— Какво е толкова смешно? — попита Марк, удивен от реакцията ми.
— Нищо — успокоих го, защото знаех, че ако не престана да се смея, вероятно ще започна да плача. — Тъкмо в това е цялата работа, че въобще не е смешно.
Какъв чудодеен поврат в живота ми. Единствената жива личност, която би могла да знае как се спасява стригой, беше полубратът на моя най-голям жив враг — Виктор Дашков. И единствената личност, която може би знаеше къде се намира Робърт, пак беше Виктор Дашков. Виктор знаеше много за магията с духа, а сега придобих ясна представа откъде може да е почерпил знанията си.
Не че имаше значение. Вече нищо нямаше значение. Дори самият Виктор да умееше да променя стригоите, каква полза за мен? Дмитрий бе загинал от моята ръка. Беше мъртъв, спасен по единствения начин, който ми бе познат. Преди ми се наложи да избирам между него и Лиса. Тогава избрах него. Но сега нямаше защо да се колебая. Бях избрала нея. Тя беше реална. Беше жива. Дмитрий беше в миналото ми.
Взирах се разсеяно в стената, но сега вдигнах глава и погледнах Ейб в очите.
— Добре, старче — рекох му. — Опаковай ме и ме изпрати у дома.
Глава 29
Полетът продължи около тридесет часа.
Не се оказа лесно да пропътувам от центъра на Сибир до центъра на Монтана. Летях от Новосибирск до Москва, от Москва до Амстердам, от Амстердам до Сиатъл и от Сиатъл до Мисула. Четири различни полета. Пет различни летища. И доста суматоха наоколо. Изтощаващо беше, но когато си подадох паспорта в Сиатъл, за да го подпечатат, че отново се връщам в Съединените щати, изпитах странен прилив на емоции… на радост, на неимоверно дълбоко облекчение.
Преди да напусна Русия, си мислех, че Ейб може да дойде с мен и лично да довърши задачата, като ме „достави на ръка“ на този, който го беше наел.
— Наистина се връщаш, нали? — попита ме той на летището. — В училището? Няма да изчезнеш някъде по междинните спирки?
Усмихнах се.
— Не. Отивам направо в академията „Св. Владимир“.
— А ще останеш ли там? — продължи да ме притиска той. Сега не изглеждаше толкова опасен, колкото в Бай, но не ми убягна проблясъкът на твърдост в очите му.
Усмивката ми се стопи.
— Не зная какво ще се случи. Там вече няма място за мен.
— Роуз…
Протегнах ръка, за да го спра, изненадана от собствената си решителност.
— Достатъчно. Няма да продължа обучението си. Каза ми, че са те наели да ме върнеш обратно. Не е твоя работа да ми нареждаш какво ще правя след това. — Поне се надявах да е така. Който е искал да ме върне, трябва да е някаква голяма клечка в Академията. Е, скоро щях да съм там. Те спечелиха. Услугите на Ейб вече не бяха необходими.